Империя на бури

– Нито едно от двете – отвърна Роуан, килвайки леко глава.

Енда също беше среброкос, но зелените му очи бяха изпъстрени с кафяво, което поглъщаше другия цвят, когато братовчед му се ядосаше.

И докато Роуан беше отгледан и обучен за бойните полета, Енда беше подготвен за дворцовите интриги и машинации. Макар и достатъчно снажен и мускулест, братовчед му нямаше неговите широки плещи и солидно тяло, но и това навярно се дължеше на различната подготовка, която бяха получили. Енда беше пределно вещ в боя, за да си заслужи командирския пост в армията на баща си, но обучението им рядко съвпадаше след първите десетилетия на младостта им, когато бяха вилнели на воля в имението на семейството му.

Енда не свали ръка от дръжката на меча си, а спокойното изражение на лицето му не трепна дори.

– Изглеждаш... променен – коментира братовчед му, сбърчил вежди. – Харесваш ми.

Едно време Енда му беше приятел – преди Лирия. Преди... всичко. И Роуан навярно би му споделил кой беше отговорен за тази промяна, но нямаше време. Не, времето не му беше съюзник тази нощ.

Вместо това отвърна:

– И ти изглеждаш променен, принце.

Енда му се поусмихна.

– Благодарение на другаря ми.

Някога тези думи биха го пронизали болезнено. Фактът, че Енда го споменаваше, му напомни, че братовчед му може и да не беше безкрайно опитен воин, но дворянинът в него проявяваше безспорна вещина в отчитането на важни подробности – като мириса на Елин например, вече завинаги примесен с неговия. Затова Роуан просто кимна и отвърна на усмивката му.

– Синът на лорд Кериган, нали?

Наистина, в мириса на Енда, в дълбоко, пълно единение, се преплиташе друг.

– Същият. – Енда пак се усмихна, но този път към пръстена на едната си ръка. – Съчетахме се и се венчахме по-рано това лято.

– И си го чакал цели сто години?

Той сви рамене, отпускайки леко хватката си върху меча.

– Ако си намерил правилния човек, принце, си струва да чакаш сто години.

Роуан знаеше. Разбираше го толкова добре, че гръдният му кош се пропукваше при мисълта.

– Ендимион – подхвана дрезгаво той. – Енда, трябва да ме изслушаш.

Повечето хора биха извикали стражите, но той познаваше Енда – поне някога го бе познавал. Беше един от братовчедите му, които години наред си вряха носовете в неговата работа. И то не от клюкарство, замисли се Роуан, а... за да запазят поне малка част от него жива. За което Енда се беше борил най-ревностно от всички тях.

Затова Ендимион направи жеста да го изслуша. Роуан се помъчи да говори сбито, да не позволява на ръцете си да треперят. В крайна сметка, струваше му се, че не искаше много.

Като приключи, Енда впи поглед в лицето му, прикрил мнението си зад изкованата в кралския двор маска на равнодушие.