Империя на бури

Гавин, който досега бе лежал окървавен зад нея, се свестяваше. Лицето му беше толкова обезобразено, че почти не виждаше красивите, свирепи черти под всичката кръв. Лявата му ръка висеше до тялото му, напълно безполезна – цената, която беше платил, отвличайки вниманието на Ераван, докато тя освобождаваше заряда на Ключалката. Но дори Гавин не знаеше плановете й. Не знаеше какво бе откраднала какво криеше от толкова месеци.

Елена не съжаляваше. Защото само така можеше да го спаси от сигурна смърт. И по-лошо.

Гавин огледа саркофага, празния, изящен амулет на Ключалката в дланта, отпусната върху бедрото й. Веднага го позна – беше го съзирал около врата на баща й през седмиците си в Оринт. Синият камък в средата му, някога пламтял със скрита сила, сега сякаш гаснеше. Почти напълно изчерпан.

– Какво си сторила?

Гласът му беше пресипнал от викане, докато бе търпял тормоза на Ераван. За да й спечели време да спаси народа им...

Елена стисна Ключалката в юмрука си.

– Затворен е. Не може да излезе.

– Ключалката на баща ти...

– Направено е вече – отвърна тя и обърна поглед към десетината древни, безсмъртни фигури от другата страна на саркофага.

Гавин подскочи и изсъска от болка при внезапното движение.

Бяха безформени. Просто сбор от светлина и сенки, вятър и дъжд, песен и спомени. Всичките самостоятелни, но и част от едно цяло, от едно съзнание.

Гледаха счупената Ключалка в ръцете й, угасналия камък.

Гавин опря чело в окървавената скала и извърна очи.

Костите на Елена потрепериха от близостта им, но тя не сведе лице.

– Потомката на сестра ни ни предаде – продума едната фигура, изваяна от море, небе и бури.

Елена поклати глава, мъчейки се да преглътне. Така и не успя.

– Спасих народа ни. Спрях Ераван...

– Глупачка – укори я привидението с много гласове, и животински, и човешки. – Нечистокръвна глупачка. Не помисли ли защо баща ти носи Ключалката със себе си, защо чака толкова години, събира сили? Той трябваше да освободи мощта й, да обедини трите Ключа на Уирда с портата им и да ни изпрати у дома, преди да я затвори завинаги. И нас, и Мрачния владетел. Ключалката беше изкована за нас. Обещана ни беше. А ти пропиля силата й.

Елена долепи длан в земята за опора.

– Баща ми притежава Ключовете на Уирда?

Дори не й беше загатнал... А Ключалката... мислеше я за просто оръжие. Оръжие, което беше отказал да използва в тази проклета война.

Те не й отговориха, но мълчанието им беше достатъчно потвърждение.

Тъничък, прекършен звук изпълзя от гърлото й.

– Съжалявам – пророни Елена.

Гневът им разтърси костите й, заплаши да спре сърцето в гърдите й. Фигурата от огън, светлина и пепел като че ли укроти яростта си за миг.

И си спомни.

Не беше виждала, нито говорила с майка си, откакто тя напусна тялото си, за да изкове Ключалката. Откакто Рианон Крочан помогна на Мала да влее същността си в нея, затваряйки могъщата сила на амулета в малкото вещерско огледало, превърнато в син камък, откъдето можеше да бъде освободена един-единствен път. Така и не споделиха с Елена защо го правеха. Не й довериха, че е нещо повече от оръжие, от което баща й ще има отчаяна нужда един ден.