Империя на бури
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Стъкленият трон #5
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Империя на бури». Краткое содержание книги:
Цената: смъртното тяло на майка й, животът, за който бе мечтала с Бранън и децата им. Оттогава бяха минали десет години. Десет години баща й чакаше Мала да се завърне, надяваше се да я види отново. Поне още веднъж.
Няма да ви помня, беше казала Мала на всички им, преди да отдаде живота си заради ключалката. Но ето я сега. Стоеше като остров от спокойствие сред бурята на останалите.
Сякаш си спомняше.
– Майко – прошепна умолително Елена.
Мала, носителката на светлината, извърна поглед от нея. Фигурата, която ги наблюдаваше с мъдри, нетрепващи очи, каза:
– Освободете го. Щом земните твари ни предадоха, нека им върнем услугата. Освободете Мрачния владетел от ковчега му.
– Не – замоли ги Елена, ставайки на крака. – Моля ви... умолявам ви. Кажете ми какво да направя, за да изкупя вината си, но моля ви, не го освобождавайте. Умолявам ви.
– Един ден ще се надигне от гробницата си – обеща фигурата, изтъкана от тъмнина и смърт. – Ще се събуди. Ти пропиля силата на нашата Ключалка за нелепост, а можеше да помогнеш на всички, ако само бе проявила търпение и прозорливост.
– Да се събуди тогава – продължи с умолителен, разтреперан глас Елена. – Нека някой друг наследи тази война, някой по-добре подготвен.
– Мерзавка – процеди фигурата с глас от стомана, щитове и стрели. – Само мерзавка би предала бремето другиму.
– Моля ви – прошепна Елена. – Вземете ми всичко. Всичко. Но не и това.
Като едно привиденията извърнаха погледи към Гавин.
Не...
Но майка й рече:
– Чакахме толкова време да се върнем у дома. Можем да почакаме още малко. Да победим над това... място още малко.
Не просто богове, а различни, още по-висши същества. За които времето беше течно, а телата – нематериални и гъвкави. Които можеха да съществуват на няколко места наведнъж, да се разстилат като хвърлени мрежи. Бяха могъщи, безкрайни и вечни както хората за еднодневките.
Не бяха родени в този свят. Навярно бяха попаднали в капан тук, минавайки през някоя Порта на Уирда. И бяха сключили сделка с баща й, с Мала, да ги изпратят у дома, ако вземат Ераван със себе си. А тя бе провалила всичко.
Фигурата с три лица каза:
– Ще чакаме. Но търпението ни има цена.
– Кажете ми я – отвърна Елена.
Ако вземеха Гавин, щеше да го последва. Тя не беше наследница на трона на баща си. За никого не беше важно дали ще си тръгне от планинския проход. Не знаеше дали ще понесе да го види отново, не и след безочливата си, горделива постъпка. Бранън я молеше да го изслуша, да почака. Тя обаче открадна Ключалката и избяга с Гавин, отчаяна да спаси родината си.
Триликата я огледа.
– Наследниците на Мала също ще пролеят кръв, за да изковат Ключалката наново. И ти ще ги водиш като агнета на заколение, за да платят цената за твоя избор да пропилееш силата й тук, по тази дребна битка. Ти ще покажеш на бъдещата потомка как да изкове нова Ключалка с дарбите си от Мала и как да използва ключовете, за да ни изпрати у дома. Първоначалната ни сделка остава в сила: ще вземем Мрачния владетел с нас. Ще го разкъсаме в нашия свят, където ще е просто прах и помен. А когато си тръгнем, ти ще покажеш на потомката как да затвори вратата след нас, така че Ключалката да я задържи завинаги. Като отдаде жизнената си сила до последна капка. Както беше готов да стори баща ти в подходящия момент.
– Моля те – пророни Елена.
Триликата рече:
– Разкажи на Бранън Дивия огън за случилото се тук; за цената, която един ден ще платят потомците му. Кажи му да се подготви.
Тя позволи на думите, на проклятието да попият в съзнанието й.
– Добре – прошепна.
Но фигурите вече ги нямаше. От тях бе останала само топлина, сякаш слънчев лъч бе погалил бузата й.
Гавин вдигна глава.
– Какво си сторила? – повтори той. – Какво им даде?
– Ти не... не чули?
– Само твоите думи – промълви дрезгаво той с мъртвешки бледно лице. – Техните – не.
Тя впери поглед в саркофага пред тях, чийто черен камък беше вкопан в пръста на прохода. Неподвижен. Трябваше да построят нещо около него, да го скрият от хорските очи.
– Цената ще бъде изплатена... по-късно – пророни Елена.
– Разкажи ми.
Подпухналите му, сцепени устни едва изричаха думите. Тъй като и бездруго вече беше навлякла проклятието върху себе си, върху потомството си, не смяташе, че има какво да загуби от една лъжа. Само още веднъж, за последно.