Хюрем. Московската наложница

В същото време Хафса султан беше заета да пресмята на пръсти възрастта на принц Мустафа. Накрая взе решение, че предвид обстоятелството, че бе 1529 година, момчето трябва да е на четиринадесет. Тя си помисли, че е станал вече голям мъж, а по лицето ѝ се изписа усмивка от обич. Пред очите ѝ едно по едно преминаха децата на Хюрем. Горките нещастни мъничета, съжали ги Хафса. Вероятно Сюлейман вече щеше да повика обратно Гюлбахар. Или пък да му покаже онова гръцко девойче, но веднага се отказа от тази идея.

Съпругата на Искендер паша, Семиха, изобщо не можеше да реши дали да съжалява, че посети Хюрем. Щеше ли да отиде, ако знаеше, че момичето има толкова мимолетно влияние върху падишаха? Пък и това не беше нейна идея. Съпругът ѝ я бе изпратил. Ето че и Искендер беше сбъркал. Хайде сега да сърба, каквото си е надробила, и неспокойно потрепна на мястото си. Но ако не беше отишла, нямаше да се срещне с Хюрем!

Всички се бяха отнесли в собствените си мисли, когато от другата страна на паравана настъпи раздвижване. Великият везир Ибрахим паша и останалите везири се наредиха един до друг и наведоха главите си с огромни тюрбани. Влезе Сюлейман. До него беше шейхюлислям Зембилли Али Джемали ефенди.

Хюрем затвори очи, щом разбра по вълнението на везирите, че падишахът идва. После бавно ги отвори. Замалко от устата ѝ да се откъсне вик на смайване. И Сюлейман като нея беше целият в бяло. Бялото му джубе се спускаше до глезените. Беше без тюрбан.

Хюрем погледна със смесени чувства мъжа, на когото бе родила четири деца. Забеляза, че косата му е започнала да оредява или пък може би я бе подстригал късо. Спомни си, че миналата нощ изобщо не се бе загледала. Този мъж, който сега щеше да я изтръгне от живота си и да я захвърли, ѝ бе позволил да усети недостижимо щастие. Беше ѝ помогнал да изживее един сън. И сега Хюрем се беше събудила. Слънцето бе изгряло, а животът ѝ се бе смрачил.

Потърси по лицето на султан Сюлейман следи от гняв, притеснение от трудно взето решение или някакво строго изражение. Странно, нямаше такива. Напротив, падишахът беше крайно спокоен. Дори Хюрем можеше да каже, че беше омиротворен. А това лека усмивка ли беше в крайчетата на устните му? Зачуди се какво се случва. Не трябваше ли сега веждите на Сюлейман да са сключени, а в очите му да прехвърчат искри?

Погледът на Хюрем се обърна към Али Джемали ефенди. Тя се опита да открие по лицето на белобрадия ходжа следа от разкаяние, страх, стеснителност, поради това че падишахът може би го е смъмрил. Но възрастният мъж също изглеждаше изключително спокоен. В очите му сякаш имаше единствено вълнение и нищо друго. В ръцете си, които беше сключил пред гърдите, държеше Корана.