Хюрем. Московската наложница

Погали бузата на Хюрем, която се наведе и ѝ целуна ръка. Потърси страх в очите на момичето, но не видя. Примирение със съдбата? И това нямаше. Насреща ѝ стоеше една гордо изправена Хюрем. Достойна и красива. Само малко пребледняла. Хафса прошепна с обич:

— Дъще, колко си красива. Приличаш на фея. Бог да те пази от уроки.

Хюрем отговори с лека усмивка, която учуди Хафса толкова, колкото фактът, че хасеки беше цялата в бяло. Момичето може би не осъзнаваше, че стоеше на ръба на пълна катастрофа? Не беше възможно! Как може да не е наясно? Обаче как успяваше все още да се усмихва?

Хатидже султан също се опита да се усмихне, докато сядаше до Хюрем.

— Ние все сме свикнали да те виждаме в люляково.

От една страна, размишляваше, а от друга — се ядосваше на брат си. „Който каквото и да казва, аз обичам това момиче — помисли си Хатидже. — Хубаво, ако ще я гониш, изгони я, но защо заповядваш да присъстваме и да сме свидетели на тази огорчителна присъда? Може ли човек по подобен начин да унижи жената, родила му четири деца?”

Тежката врата, извисяваща се до тавана, отново се открехна. Влезе Семиха. Когато видя Хюрем, краката на съпругата на Искендер паша се подкосиха.

И хасеки се зачуди какво търсеше тя там. Да не би султан Сюлейман вече да обсъжда семейните работи пред непознати?

Спогледаха се, сякаш си казаха една на друга: „Ти какво търсиш тук?” — „Честно казано, не зная.“

В мислите и на двете едновременно се надигна една и съща тревога Падишахът е чул… Значи шпионите на Ибрахим бяха докладвали разговора им. Ясно беше, че докато Сюлейман изброяваше провиненията ѝ, щеше да изтъкне и това.

От другата страна на паравана се дочу тих разговор. Когато видя през дупките, че единият от мъжете, които влязоха, беше съпругът ѝ, Семиха ханъм сериозно се притесни. Но Искендер паша изглеждаше изключително спокоен. Приказваше си тихичко с везирите до себе си. В същото време влезе Любимеца Ибрахим, сложил на главата си огромната си островърха шапка. Хюрем не го виждаше, но мъжът беше безкрайно доволен от това, което щеше да последва всеки момент. Ибрахим, който беше толкова надут, че вирнатият му нос можеше да се удари в тавана, през този ден беше изключително смирен. Не пропусна да си поговори с везирите. Попита ги как са. И дори изненада всички, като си размени няколко приказки и с Искендер паша, когото приемаше за враг, не по-малък от Хюрем.

А в душата на Хюрем се вихреше буря, докато гледаше през дупките колко високомерен и самодоволен беше Ибрахим. Тя се помоли: „Боже, не показвай на този мъж моето нещастие“.

По движенията и по гласовете им, които жените дочуваха, се разбираше, че и везирите не бяха наясно каква беше причината да се намират тук. Никой не знаеше защо падишахът ги беше свикал. Всеки беше учуден да види останалите. А параванът в средата на приемната зала беше другата причина за изумление. Какво търсеше той в средата на стаята със златен трон, която падишахът използваше, за да демонстрира собственото си величие и мощта на държавата пред чуждестранните посланици? Параванът означаваше жени. Тоест зад него се намираха жени. Хубаво, но защо? И кои бяха те? Нямаше отговор на въпроса.