Хюрем. Московската наложница
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Серия: Великолепният век #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Летера
- ISBN: 978-954-516-988-5
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Хюрем. Московската наложница». Краткое содержание книги:
Падишахът го гледаше в очите и го слушаше, без изобщо да реагира. Какво ли вещаеше това? Дали Сюлейман смяташе, че Ибрахим е прав, или пък в душата му бавно се надигаше гняв? Но веднъж започнал, великият везир вече не можеше да спре.
— Вие не сте ли искали поданиците ви да живеят, спазвайки законите, правилата и шериата? — попита предпазливо Ибрахим.
— Така е. — Гласът на Сюлейман беше плътен.
— Не забранявате ли на поданиците си живот, който религията смята за неприемлив?
— Забраняваме.
Гласът на падишаха бе станал още по-нисък. Но на Ибрахим му се стори, че той става заплашителен.
Великият везир преглътна. Нима щеше да падне в гроба, който копаеше за Хюрем?
— Знаем колко е голяма любовта на господаря ни към Хюрем ханъм. Но сме и свидетели пред Аллах, че обичта му към държавата, оставена му в наследство от неговите деди, е по-велика.
— Стига си го увъртал, паша! Казвай, каквото ще казваш!
Чашата с търпението на падишаха беше преляла. Сега очите му горяха като пламъци. Ибрахим отново се обля в студена пот.
— Това, което казвам, султане — промърмори той, — е, че колкото и да е силна любовта му, един владетел не бива да потъпква забраните, които сам е наложил. Не бива да ги нарушава, ако иска поданиците му да се подчиняват на законите, правилата и шериата. Това е, което бихме казали с джубето си на велик везир.
Настъпи дълго мълчание.
Ибрахим паша не знаеше какво да прави, какво да каже, къде да гледа и къде да си сложи ръцете. Падишахът се взираше в него, без изобщо да мига с очи. В този поглед нямаше никакъв знак. След тишината, която се стори на Ибрахим безкрайна, се дочу шепот:
— Искаш да изтръгна сърцето от гърдите си и да го захвърля?
— Не трябва ли владетелите да слушат първо гласа на държавата и след това този на сърцето си? Дедите на господаря ни не са ли правели точно така? — Пашата поклати глава, сякаш бе много опечален от думите си.
Настъпи тишина, по-тягостна и от първата. Ако Ибрахим протегнеше ръка, щеше да хване мълчанието. Напрежението тежеше в пространството. Стойката и погледът на Сюлейман не се бяха променили.
Великият везир се страхуваше да погледне в очите, които не се откъсваха от него.
Ибрахим изгуби представа за времето. Мигове ли минаваха или часове… Падишахът се обърна с гръб и отиде до прозореца. Известно време съзерцава сините води на Босфора, окъпани в лъчите на слънцето. Водите бяха сини като очите на Хюрем, зелени като очите на Хюрем и дълбоки като очите на Хюрем… После, без да се обръща към Ибрахим, попита:
— Какво предлагаш да направим, за да не престъпим забраната, зетко?
Ибрахим трудно се овладя да не нададе вик на победа: „Повикай палача, повикай палача!“.
— Дотук е съветът, който идва от един роб, бил той велик везир или зет. До днес господарят ни винаги е взимал правилни решения. Именно в това се крие величието му. Сигурен съм, че отново ще отсъди вярно.
Този път тишината беше краткотрайна.
Сюлейман се обърна. Остави великия везир и бавно се отправи към вратата. Не бе събрал ръцете си отзад. Това означаваше, че е взел решение какво да прави.
Когато остана сам, Ибрахим потри доволно ръце.
— Бъди готова, Хюрем — измърмори той. — Палачът готви примката.
LI
— Падишахът те очаква подир следобедния езан.
Когато Хюрем получи тази новина, краката ѝ се подкосиха. Защо Сюлейман я викаше в приемната зала? Двете със спътницата ѝ Мерзука се спогледаха. Татарското момиче беше на косъм да се разплаче.
Хюрем бавно се отпусна на кушетката.
— Приемната зала ли? — промърмори.
Беше чула, че Сюлейман приема там посланиците и мъмри сгрешилите. Значи беше неин ред да бъде унижавана и да ѝ се карат.
Замисли се колко бързо се случи всичко. Беше минал само ден, откакто заяви на Сюлейман:
— Вече не мога да легна с теб.
Един-единствен ден. Падишахът определено я викаше, за да обяви решението си да я изпрати на заточение.
Зачуди се дали не беше сбъркала. Лесно можеше да не предприема тази крачка. Да остави последната дума на съдбата, надявайки се на някакво чудо — като например принц Мустафа да умре най-неочаквано. Ето за това не се бе сетила. Мустафа да умре…
Знаеше, че действията ѝ са рисковани. Нали Тачам, нейният баща, все ѝ повтаряше:
— Обичаш опасностите.