Хюрем. Московската наложница

Падишахът го гледаше в очите и го слушаше, без изобщо да реагира. Какво ли вещаеше това? Дали Сюлейман смяташе, че Ибрахим е прав, или пък в душата му бавно се надигаше гняв? Но веднъж започнал, великият везир вече не можеше да спре.

— Вие не сте ли искали поданиците ви да живеят, спазвайки законите, правилата и шериата? — попита предпазливо Ибрахим.

— Така е. — Гласът на Сюлейман беше плътен.

— Не забранявате ли на поданиците си живот, който религията смята за неприемлив?

— Забраняваме.

Гласът на падишаха бе станал още по-нисък. Но на Ибрахим му се стори, че той става заплашителен.

Великият везир преглътна. Нима щеше да падне в гроба, който копаеше за Хюрем?

— Знаем колко е голяма любовта на господаря ни към Хюрем ханъм. Но сме и свидетели пред Аллах, че обичта му към държавата, оставена му в наследство от неговите деди, е по-велика.

— Стига си го увъртал, паша! Казвай, каквото ще казваш!

Чашата с търпението на падишаха беше преляла. Сега очите му горяха като пламъци. Ибрахим отново се обля в студена пот.

— Това, което казвам, султане — промърмори той, — е, че колкото и да е силна любовта му, един владетел не бива да потъпква забраните, които сам е наложил. Не бива да ги нарушава, ако иска поданиците му да се подчиняват на законите, правилата и шериата. Това е, което бихме казали с джубето си на велик везир.

Настъпи дълго мълчание.

Ибрахим паша не знаеше какво да прави, какво да каже, къде да гледа и къде да си сложи ръцете. Падишахът се взираше в него, без изобщо да мига с очи. В този поглед нямаше никакъв знак. След тишината, която се стори на Ибрахим безкрайна, се дочу шепот: