Хюрем. Московската наложница

— Падишахът те очаква.

Мерзука притича до нея. Опита се да изтрие сълзите, леещи се по лицето на нейната господарка, но и самата тя плачеше.

— Но Баязид е малък — прошепна Хюрем. — Моят принц все още има нужда от майка. Всички те имат нужда от мен.

Реши, че ако се наложи, ще умолява падишаха. До този ден не се бе молила за нищо. Но заради децата си щеше да го стори. Нямаше да ги остави сами тук, та някой ден да дойде принц Мустафа и да заповяда да ги удушат. Щяха да са заедно и в живота, и в смъртта. Заедно, прегърнати…

Разбира се, проклетата Гюлбахар нямаше да плаче и да се тръшка. Че защо да го прави? Нали Мустафа беше до нея.

— Само да не ме отделят от децата ми — каза тя и се хвърли на врата на Мерзука. — Само да ги оставят с мен и ще видят те как ще си тръгна от този затвор, наречен дворец, с вирната глава чак до небесата.

Изправи се.

— Облечете ми бялата рокля от египетски памук!

Прислужниците се слисаха.

Облече бялата риза, чиито поли се спускаха до земята. Обу чехли от бяла коприна. Наметна си кафтан от гръцко сукно, бял като мляко. Не сложи никакви бижута.

И Мерзука беше толкова слисана, колкото и прислужничките. Хюрем за първи път не си бе сложила нищо в люляков цвят. Татарското момиче попита:

— Защо се облече цялата в бяло?

— Това е моят покров, Мерзука. Не разбра ли?

Без да се интересува, че момичето се задави в сълзи, Хюрем се обърна и отказа шапката, която една от прислужниците ѝ донесе тичешком. Покри косите си с бяла коприна и величествено се отправи към вратата. Джафер тръгна след нея с тревожен поглед. Непрекъснато си мърмореше:

— Колко е красива, колко е красива!

Хюрем вървеше с армията си от помощнички, които я следваха, също така вирнали глави, а онези, които ги видеха, оставаха като омагьосани. Никой в харема не можеше да повярва на очите си при вида на облечената в бяло Хюрем, която досега винаги носеше великолепни платове в различни тонове на люляковото. Любимката на султан Сюлейман и в лилаво беше невероятна красавица, но сега бе заприличала на ангел. Някои от помощничките въздъхваха завистливо, докато Хюрем минаваше покрай тях, сякаш носейки се по въздуха — тя вече беше овладяла онази плъзгаща се походка, която бе видяла в Крим от Гюлдане султан и която упорито се беше опитвала да докара.

Чу се тих шепот:

— Видяхте ли изражението ѝ? И лицето на хасеки е съвсем бяло като дрехите ѝ.

— Защо ли?

— Може да е болна…

— Защо да е болна? Свикнали сме да я виждаме все в люляково и като се облече от главата до петите в бяло, като че и лицето ѝ е пребледняло.

— Знам ли. Хюрем ханъм изглежда, сякаш отива на смърт.

Така си беше. Хюрем вървеше по ръба на смъртта.