Хюрем. Московската наложница

От слисване Ибрахим не успя да овладее гласа си.

— Прости ми, султане — каза притеснено. — Изумлението ни накара да повишим тон.

Мъжът замълча за момент. Ето че възможността, която чакаше, идваше сама при него. Дори тичаше към него. Онези, които твърдяха, че победата при Мохач била на Хюрем, щяха да видят какво е истински триумф. Ибрахим паша трудно се удържа да не отвърне спонтанно: „Изгонете я тази московчанка!“ Преглътна веднъж-два пъти, за да не издаде вълнението си.

— От кого е научила Хюрем ханъм тази заповед на религията?

— Попитала е Али Джемали ходжа. Той пък ѝ казал, че в никакъв случай не бива да я престъпва, не било редно. Било прелюбодейство. Казал, че е тежко прегрешение.

Ибрахим вече ликуваше, като си представеше каква държавна криза можеше да настъпи, ако падишахът на Османската империя, самият султан Сюлейман, прекарваше нощите си с Хюрем — това щеше да предизвика големи проблеми. Подобно нещо щеше да събуди всеобщо възмущение. Още повече след като шейхюлислямът беше казал, че е прелюбодейство. Изходът беше само един — Хюрем да бъде прогонена. Пък нека Сюлейман реши как точно да стане това.

Потискайки радостта си, Ибрахим измърмори:

— Много заплетена ситуация, господарю.

— Посъветвай ме, паша. Как да постъпя?

Ибрахим едва се стърпя да не каже: „Извикай палача“. Ала успя да се овладее.

— С кое джубе[107] да отговорим на господаря? С онова, което обличаме в качеството си на ваш велик везир, или с онова, което носим като ваш зет?

— Какво ме интересува, паша! Слагай си, каквото искаш. На нас не ни трябва джубе, а решение.

Ибрахим дълго гледа падишаха. Докрай се наслади на вълнението, с което султанът очакваше неговия отговор, а сетне каза:

— Тогава ми позволете да говоря и с двете си джубета.

— Говори.

— Когато дойдохме в османската страна, ни посрещнаха приказки за голямата любов. Въздишахме с мисълта, дали съдбата е отредила такава обич и за нас…

Докато говореше, мъжът внимателно следеше погледа на падишаха. Беше готов да промени думите си според реакцията, която видеше в тези стоманенотвърди очи.

— Когато с благословията на нашия господар се оженихме за Хатидже султан, ние познахме това щастие. Но знаем, че…

Замълча. Престори се, че се стеснява да довърши думите си. Всъщност умът му работеше на пълни обороти. Претегляше всяка дума за миг, за да избере най-въздействащите думи.

— Знаеш, че…? — намеси се нетърпеливо Сюлейман.

— Знаем, че някой ден приказката за любовта между Хюрем ханъм и нашия господар ще се предава от уста на уста. Когато погледнем на нещата с джубето на зет, това бихме казали на владетеля…

Мъжът отново си пое дъх. Ето че беше дошъл решителният миг. Ибрахим вече нахлузваше въжето около врата на Хюрем.

— Обаче… — каза бавно. — Сърцето не зачита ферман, а държавата — любов. Господарят ни знае по-добре от нас, че държавата иска смелост, иска саможертва. Тя е ревнива. Иска най-силната обич да е към нея. Държавата не приема друга любов освен тази, която питаем към самата нея.