Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]». Краткое содержание книги:
– Този човек.
– Майстор Синан ли?
– Да, да! Майс-тор Си-нан. О-би-ча Мих-ри-мах!
Накъде го изби това момиче! Щеше да прихне от смях, но не се получи!
– Хайде де! – избухна с непресторен яд. – Нурбану си измисля! От къде на къде!
-Не из-мис-ли! Нур-ба-ну че-те о-ко-то. Си-нан гле-да влю-бен. Тол-коз!
Михримах съпостави думите на Нурбану с тайната на Майстор Синан, която не можеше да бъде споделена, и всичко в главата й окончателно се обърка.
– Нур-ба-ну! Не го-во-ри глу-пос-ти! – изрече, подражавайки разпокъсаното говорене на момичето. – Ако дядо ни Селим хан беше жив, сигурно щеше да изглежда като него.
***
Михримах нямаше представа, че Мерзука отпреди месеци беше доловила искрата, която видя този ден Нурбану.
– Александра! – посочи с брадичка татарката там долу, под камерата с решетката, към Майстор Синан, който в това време обясняваше разпалено на Михримах своите скици.
– Сещаш се, нали?
– За какво?
– Че този човек е влюбен в нашичката.
Отначало Хюрем се накани да отрече: „Врели-некипели“, но после се отказа. Нямаше как да замаже очевидната истина.
– Знам, разбира се... – кимна безпомощно.
Мерзука полудя.
– Какво ще правим, какви ще ги вършим, как така, как? – подскачаше на място и продължаваше да бръщолеви несвързано: – Александра, как така? Щом знаеш, как позволяваш? Този е на годините на баща й!
– И това го знам!
– Еее, тогава?
Хюрем се обърна и погледна строго към Мерзука:
– Учудваш ме, приятелко! Като че ли не знаеш, че и без това я дадох на един мъж, също на годините на баща й!
– Еее, но това е друго. Ами ако момичето му отговори?
– Няма! И да му отговори, Синан е достоен, честен човек. Няма да приеме. Вместо да дава повод за подигравки, че се е влюбил в момиче на годините на дъщеря му, той ще отиде и ще се хвърли в морето.
– Рюстем защо не се хвърля. Недей така, сякаш не познаваш мъжете, камо едно им е в ума на всички до един. Да, възрастен е, но и Синан е мъж. Няма да се хвърли.
– Ще се хвърли, ще се хвърли! – загадъчно промълви Хюрем. Aко не се хвърли, ще му се напомни. Не се бой. И бездруго колко остави до сватбата?
Баща й изпращаше флотилията в Бяло море, когато й заяви, че денят на сватбата приближава.
Тогава, в този ден, тя усети едновременно вкуса на сълзите от радост, скръб и радост.
Падишахът я извика в Морския си дворец и я изведе на терасата.
– Чакай тук! – й каза. – Ей сега ще пристигнат.
Слънцето клонеше към залез. То изглеждаше като разжарена червена топка, която всеки момент щеше да падне в морето. Михримах попита „Кои ще дойдат?“. Ако беше за казване, Сюлейман щеше да го назове. Щом й беше наредил „Чакай тук!“ значи й беше приготвил някаква изненада.
Първото нещо, което й разваляше настроението и пречеше да се наслаждава пълноценно на панорамата, беше присъствието на застаналите в редица зад гърба й братя с по-големите от самите тях capъци на главите си. Единствено малкият Джихангир беше без него. „Горкият малък Джихангир!“ – въздъхна тя. Той беше любимият й брат. Непрекъснато боледуваше. Крехък беше като тъничка клонка от върба. Никога не можеше да застане изправен. Със свито сърце си го представяше: „Как ли ще се държи саръкът на тази глава?“ Колкото повече растеше Джихангир, толкова повече проличаваше и гърбицата му. Заради неправилната форма на гръбнака миличкият й брат стоеше все с превит кръст. Като че ли щеше да се покланя с почит пред някого. Като видя, че кака му е там, умисленото му тъжно личице просветна. Дойде при нея и я хвана за ръката. Михримах го погали по бузите, по косата.
– Качи ли се днес на твоето пони? – попита шепнешком.
Момченцето вдигна глава да я погледне в очите. Тъгата отстъпи място на проблеснал за миг животворен лъч светлинка. Потвърди с глава.
– Браво на теб! – похвали го Михримах.
Това наужким беше тяхна тайна. Баща им смяташе, че още е рано синът му да язди понито. Но не беше точно така. Сюлейман страшни се притесняваше за недъга на това дете. Страхуваше се да не падне и да не си причини нова травма. И ето на, беше измислил този изход. Започнеше ли Джихангир да му се моли да възседне понито, той му отговаряше все така:
– Почакай! Само да пораснеш още малко. Само да усвоиш добре четенето и писането. Само да направим сватбата на кака ти!
Минаваха дни, минаваха месеци, а списъкът с нещата, който започваше със „само да...“, ставаше все по-дълъг и дълъг.
Това, което падишахът не знаеше – а може би знаеше, но не се издаваше, – беше, че Хюрем и Михримах, без да му казват, бяха разрешили на момчето да възсяда тайно своето пони. Двама коняри хващаха едновременно дребното животно за юлара, Джихангир правеше половинчасови обиколки из градината и от радост, щастие и гордост, че се справя с тази работа, лицето му си възвръщаше нормалния човешки цвят.