Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]

– Еее, но това е друго. Ами ако момичето му отговори?

– Няма! И да му отговори, Синан е достоен, честен човек. Няма да приеме. Вместо да дава повод за подигравки, че се е влюбил в момиче на годините на дъщеря му, той ще отиде и ще се хвърли в морето.

– Рюстем защо не се хвърля. Недей така, сякаш не познаваш мъжете, камо едно им е в ума на всички до един. Да, възрастен е, но и Синан е мъж. Няма да се хвърли.

– Ще се хвърли, ще се хвърли! – загадъчно промълви Хюрем. Aко не се хвърли, ще му се напомни. Не се бой. И бездруго колко остави до сватбата?

Баща й изпращаше флотилията в Бяло море, когато й заяви, че денят на сватбата приближава.

Тогава, в този ден, тя усети едновременно вкуса на сълзите от радост, скръб и радост.

Падишахът я извика в Морския си дворец и я изведе на терасата.

– Чакай тук! – й каза. – Ей сега ще пристигнат.

Слънцето клонеше към залез. То изглеждаше като разжарена червена топка, която всеки момент щеше да падне в морето. Михримах попита „Кои ще дойдат?“. Ако беше за казване, Сюлейман щеше да го назове. Щом й беше наредил „Чакай тук!“ значи й беше приготвил някаква изненада.

Първото нещо, което й разваляше настроението и пречеше да се наслаждава пълноценно на панорамата, беше присъствието на застаналите в редица зад гърба й братя с по-големите от самите тях capъци на главите си. Единствено малкият Джихангир беше без него. „Горкият малък Джихангир!“ – въздъхна тя. Той беше любимият й брат. Непрекъснато боледуваше. Крехък беше като тъничка клонка от върба. Никога не можеше да застане изправен. Със свито сърце си го представяше: „Как ли ще се държи саръкът на тази глава?“ Колкото повече растеше Джихангир, толкова повече проличаваше и гърбицата му. Заради неправилната форма на гръбнака миличкият й брат стоеше все с превит кръст. Като че ли щеше да се покланя с почит пред някого. Като видя, че кака му е там, умисленото му тъжно личице просветна. Дойде при нея и я хвана за ръката. Михримах го погали по бузите, по косата.

– Качи ли се днес на твоето пони? – попита шепнешком.

Момченцето вдигна глава да я погледне в очите. Тъгата отстъпи място на проблеснал за миг животворен лъч светлинка. Потвърди с глава.

– Браво на теб! – похвали го Михримах.

Това наужким беше тяхна тайна. Баща им смяташе, че още е рано синът му да язди понито. Но не беше точно така. Сюлейман страшни се притесняваше за недъга на това дете. Страхуваше се да не падне и да не си причини нова травма. И ето на, беше измислил този изход. Започнеше ли Джихангир да му се моли да възседне понито, той му отговаряше все така:

– Почакай! Само да пораснеш още малко. Само да усвоиш добре четенето и писането. Само да направим сватбата на кака ти!

Минаваха дни, минаваха месеци, а списъкът с нещата, който започваше със „само да...“, ставаше все по-дълъг и дълъг.

Това, което падишахът не знаеше – а може би знаеше, но не се издаваше, – беше, че Хюрем и Михримах, без да му казват, бяха разрешили на момчето да възсяда тайно своето пони. Двама коняри хващаха едновременно дребното животно за юлара, Джихангир правеше половинчасови обиколки из градината и от радост, щастие и гордост, че се справя с тази работа, лицето му си възвръщаше нормалния човешки цвят.