Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]

Принц Мехмед така и не поздрави сестра си, но скришом от баща си направи знак на Михримах: „Какво става тук?“. Направо полудяваше от това самовлюбено негово поведение. В отговор тя само извърна глава и вдигна рамене. Не обичаше и Селим, но той поне не беше такъв надут като Мехмед. Имаше си собствен свят, а според думите на Есма, беше започнал даже тайничко да си попийва вино. Лицето му постоянно беше зачервено. Сигурно от това. Баязид си падаше калпазанин. От дете беше сприхав и завиждаше на всичките си братя, ала най-много на най-близкия по години до него Селим. Даже го мразеше. Колко пъти му беше размахвал юмрук:

– Умри! Умри!

Когато дойде ред да има робини, този път Баязид викна подир отдалечаващия се батко:

-Ще видиш ти! Някой ден ще те убия! Ще ти разпръсна мършата по цялата земя!

След малко на терасата дойдоха Хюрем, Мерзука и двете придворни, така че семейният списък се попълни.

Известно време фамилията застина неподвижно под лъчите на слънцето, потопили морето в огньове – бяха наистина една внушителна картина на могъщество и великолепие.

Никой от тях не знаеше защо е там. С изключение на султан Сюлейман. И никой, естествено, не питаше.

Но в един момент очакването приключи. В полезрението им откъм Черно море се появи една огромна черна галера. И платната й бяха катраненочерни. От тумбестите й бордове се подаваха червени весла – като протегнати дълги ръце те едновременно се вдигаха нагоре, едновременно се спускаха в блесналото с позлатените си от слънцето води море и едновременно разпръскваха навред дъжд от капки.