Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]

Очите му отново се отнесоха. Явно виждаше във въображението си минаретата на джамията, която щеше да построи. Известно време остана безмълвен за въпроса на принцесата. Михримах тъкмо се чудеше дали я е чул, когато Синан се обади:

– Тайна е, принцесо моя!

Явно се беше завърнал от света, в който потъваше.

– Тайна ли?

– Да, принцесо! Тайна!

Обърната изцяло към тях, Нурбану се опитваше да разбере за какво си говорят. Михримах й го преведе набързо. След това погледна с изражение на палаво дете към Майстор Синан:

– Да бе, да бе, тайна! – После се наведе от мястото си към Синан. - Умирам си за тайни! И от нас ли ги криете? На нас няма ли да издадете тази тайна?

Синан запази мистериозното изражение на лицето си.

– Засега не мога да я споделя дори и с вас.

– Дори и ако поискам?

– Дори и да поискате!

Михримах се изненада:

– Дори и да ви заповядам?

Майстор Синан се изправи доста сконфузен. Усети, че е готов за поражението си в борбата между разума и сърцето. Умът му диктуваше: „Елa на себе си!“ Сърцето пулсираше: „Хайде! Време е! Кажи си думата така, че да я разбере!“.

Мина му мисълта: „Какво ще й кажеш, като попаднеш в капана на сърцето? – „Нищо, че имам дъщеря на твоите години, на теб си отдадох сърцето. Недей отива при оня въшлив Рюстем, душата ми копнее за една твоя усмивка!“.

Михримах видя, че той се бави с отговора, и пак попита:

– Дори да заповядам, пак няма да ни споделите тази тайна, Майстор Синан, така ли?

Остротата и моментално втвърденият като стомана тон в гласа й помогнаха на Синан да изтрезнее.

– Заповядайте ми! – рязко отвърна той. – За една ваша заповед и живота си ще дам, принцесо. Но докато не й дойде времето, няма да разкрия тази тайна дори и на вас!

Михримах разочаровано обърна глава.

– Вие си знаете! – Замълча. Уплаши се, че не е изразила достатъчно категорично обидата си. – А може би когато вие решите да ни разкриете своята тайна, ние пък няма да искаме да я чуваме!

Кръв закапа от сърцето на Синан. „По дяволите! – си рече. – Слънцето угасна!“ Радостта, доброто настроение, трепетите – всичко начаса отлетя. Наведе глава, опита се да изрази покрусата си. Размени още едно-две неща, сетне си събра скиците, отдаде поздрав за довиждане и си тръгна.

Очите на Михримах останаха приковани още известно време във вратата, откъдето излезе. Душата й се стегна. „Защо се притесних! – си каза. – Даже се ядосах. Каква ще да е тази тайна? Каква тайна може да крие от нас един роб? Какво може да представлява тази тайна, че не ще да я споделя дори и по заповед?“

Постоя така, после се размисли: „Ама че човек!“.

– Еее, докъде бяхме стигнали? – обърна се тя към Нурбану.

Изуми се, като видя, че момичето многозначително й се смее.

– Какво?

– Нищо!

– Кажи да видим защо се смееш?

– Аз смея?... Няма, аз не смея!

– Смееш се, смееш се, ето на! Казвай за какво се смееш?

Нурбану се подвоуми. После посочи към вратата и рече: