Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

На лицето на Юис-фидри се появи тревожен израз.

— Отвън има някой — каза той.

— Отвън ли? — Мириамел затвори торбата. — Какво искаш да кажеш? Кой?

— Не знаем. Но зад тайната врата към залата има някой и се опитва да влезе. — Той размаха неспокойно ръце. — Не са простосмъртни войници, но които и да са, притежават някаква власт над нещата. Защитихме вратата до границите на уменията на Тинукеда'я.

— Норните? — Мириамел се задъха.

— Не знаем! — Юис-фидри се изправи и обгърна със слабата си ръка Юис-хадра. — Но трябва да се надяваме, че макар да са открили вратата, няма да могат да я отворят. Нищо друго не можем да направим.

— Би трябвало да има друг изход, нали?

Юис-фидри наведе глава.

— Рискувахме. Потулването на две врати едновременно ги прави по-уязвими и се уплашихме да приложим прекалено много умения, когато нещата са толкова небалансирани…

— Майко на милосърдието! — извика Мириамел, обзета от гняв и безнадежден ужас. — Значи сме в капан! — Тя се обърна към Бинабик. — Бог да ни е на помощ, какъв избор имаме?

Тролът изглеждаше уморен.

— Питаш дали ще се сражаваме ли? Разбира се. Кануките не дават даром живота си. „Миндъноб иник ят“, казваме ние: „Моят дом ще е твой гроб“. — Смехът му беше унил. — Но със сигурност и най-свирепият трол би предпочел да опази пещерата си, без да умре.

— Намерих си ножа — каза Мириамел и опипа с нервни пръсти крака си. Положи усилия да запази самообладание. В капан! Намираха се в капан без никакъв изход, а норните бяха зад вратата! — Милостива Елисия, да бях си взела лъка. Имам единствено Бялата стрела на Саймън, но съм сигурна, че ще е доволен, ако окича някой норн с нея. Предполагам, че ще мога да пронижа поне един.

Юис-фидри ги изгледа недоверчиво.

— Не бихте могли да се спасите от Хикеда'я дори с лък и пълен колчан с най-прекрасните стрели на Виндаомейо, камо ли само с един нож.

— Не мисля, че ще се спасим — отвърна рязко Мириамел. — Но вече стигнахме твърде далеч, за да им позволим да ни хванат като наплашени деца. — Тя пое дълбоко дъх, за да се успокои. — Вие сте силни, Юис-фидри, усетих го, когато ме отвлякохте. Нали няма да се оставите да ви убият ей така?

— Не е в нашия обичай да се бием — обади се Юис-хадра. — Никога не сме били силни — не и по този начин.

— Тогава се дръпнете назад. — Мириамел съзнаваше, че се държи като кръчмарски скандалджия, изтръпнала пред неизбежното. Само от един поглед към разтрепераните от ужас дуори решителността й се изпари и стаеният под нея страх зейна като яма, в която можеше да се катурне завинаги. — Да отидем до вратата, Бинабик, и да струпаме няколко камъка. Тук поне е пълно с камъни.

Сгушените дуори ги наблюдаваха подозрително, сякаш самата им подготовка за съпротива ги правеше почти толкова опасни, колкото врага отвън. Мириамел и Бинабик натрупаха набързо купчина камъни, след което той разглоби тояжката си, напъха ножа в колана си и приготви тръбата за издухване на стрели.