Гаснещ зрак [bg]

— Година на скитане? Съвсем сами? Добре ми звучи.

Тя подуши, но той не разбра какво, след това отиде до огнището.

— Кой поддържа това, чудя се?

— Коря, проучихме всяка стая. Външната врата се отключи сама, защото къщата искаше да влезем.

— А защо да го прави? Ти каза, че джагътите не са могли да влязат вътре. Каза, че са се опитвали от столетия.

— За да ни опази от онова, което ти направи отвън с онзи жълъд.

— Беше стар бог. Забравен. Маговете илнапи не знаеха какво правят. Но защо трябва една къща Азат да се интересува за нас?

Чуха странно шумолене откъм входа към коридора и се обърнаха. На прага изникна призрачна фигура. Бягащо псе, косата му — толкова руса, че почти безцветна, бронзовата му брада — разрошена и приличаща на туфа суха трева, израснала от плоската му челюст. Очните кухини под дебелия ръб на челото бяха празни ями. Дупка бе издълбана в широките му гърди там, където трябваше да е било сърцето му. Останалото от него беше сгърчено и съсухрено, ребра тракаха и стърчаха от раната.

— Привидение — прошепна Коря. — Прости ни за това натрапване.

— Мъртвите са непростителни — отвърна призракът с тънък глас. — Поради което, предполагам, сме известни като толкова жалка компания. Не се извинявай, не моли за прошка, не искай услуга и не търси благослов. Зарадвай се, че те забелязвам, ако трябва, или надай смразяващ кръвта вик. Все ми е едно.

Аратан въздъхна, след това се изправи.

— Какво искаш от нас, Бягащо псе?

— Каквото искат всички старци, живи или мъртви. Публика за историята на живота ни. Остър интерес, който можем да притъпим, любопитство, което можем да намалим. Възможност да разчлениш самата си воля за живот, ако е възможно. Чуй, прочее, тази мъдрост, ако държиш на самозаблудата, че си достоен за нея.

Аратан се обърна към Коря.

— И ти на драго сърце седя край лагерния огън в компания като тази?

Тя се намръщи.

— Е, онези навън още не са мъртви. Предполагам, че умирането променя начина ти на мислене.

— Или просто преувеличава каквото вече го е имало.

— Сега ме пренебрегват — отбеляза призракът Бягащо псе. — Това също е типично. Някога бях Гадател на кости, глупав, мъж сред бъбриви жени, беззащитен срещу техните хапливи шеги, докато уважение не беше спечелено по начина, който очакваха. А именно — чрез легендарния инат на един мъж. Макар че, между нас казано, бях по-скоро побъркан, отколкото упорит. Това, което се възприема, рядко е истина, а което е вярно се възприема рядко. Между двете какво би посъветвал, че е по-добре да се избере? Някои заблуди в края на краищата са утешителни. Докато истините, уви, са предимно неприятни.

— Как дойде в тази къща Азат? — попита Аратан.

— През предната врата.

— Кой те уби?

— Джагъти. В хода на едно фатално проучване, докато се мъчеха да определят всичко, което е магическо в мен. Разбира се, нямаше нищо магическо в мен, освен искрата живот, която притежаваме всички смъртни. Въпросното проучване потуши тази искра, изход, който предричах с цяло гърло без никаква полза, докато ножът се спускаше. Следващия път като видите джагъти, кажете им това от Пазач Кадиг Авал: „Казах ви“. Ако сте храбри, може да добавите „идиоти“ към посланието ми.