Хари Потър и огненият бокал

Въздухът внезапно се изпълни от шумолене на дрехи. Между гробовете, зад тисовото дърво, във всяка сянка се магипортираха магьосници. Всички бяха с качулки и маски. Един по един те се приближаваха… бавно, предпазливо, сякаш не можеха да повярват на очите си. Волдемор стоеше мълчалив и ги чакаше. Тогава един от смъртожадните падна на колене, пропълзя до него и целуна крайчето на черната му мантия.

— Господарю… господарю… — мълвеше той.

Останалите направиха същото. Всеки от тях пропълзяваше до Волдемор на колене, целуваше мантията му и отстъпваше назад по същия начин. Едва тогава се изправяше на крака, заемайки мястото си в мълчаливия кръг, който обгради гроба на Том Риддъл, свързания към него Хари, Волдемор и свития на земята, стенещ и треперещ Опаш. В кръга обаче останаха и празни места — явно липсваха още хора. Ала Волдемор изглежда нямаше намерение да чака повече. Той огледа полускритите под качулките лица и макар да нямаше вятър, някакъв повей мина като тръпка по кръга.

— Добре дошли, смъртожадни — поздрави ги спокойно Волдемор. — Тринайсет години… цели тринайсет години не сме се виждали. Но вие откликнахте на моя зов, сякаш довчера сме били заедно… защото все още ни свързва Черния знак, нали? Свързва ли ни?

Той вдигна нагоре отвратителното си лице и взе да души, а цепките на ноздрите му се разшириха.

— Надушвам вина — рече той. — Във въздуха се носи воня на вина.

Нова тръпка премина по кръга, сякаш всеки от хората в него копнееше да се отдръпне, но не смееше.

— Както виждам, всички сте здрави и читави, с ненакърнена мощ — ако се съди по бързината, с която се явихте!… И се питам… защо ли от толкова много магьосници ни един не дойде на помощ на своя господар, комуто всички са се заклели във вечна вярност?

Никой не отговори. Никой не помръдна, освен Опаш, който още се тресеше на земята, превит над кървящата си ръка.

— И сам си отговарям — прошепна Волдемор, — сигурно са повярвали, че съм унищожен, помислили са, че вече не съществувам. Присламчили са се към моите врагове и са се изкарали невинни, заблудени, омагьосани…

Но после пак се питам как може да не вярват, че отново ще се въздигна? Те, които знаеха какви мерки бях взел още много отдавна да се предпазя от участта на смъртните? Те, които бяха видели не едно доказателство за безграничността на моята сила по времето, когато бях по-могъщ от който и да е друг жив магьосник на този свят?

И пак си отговарям — а може би са повярвали, че съществува още по-голяма сила, която е в състояние да унищожи дори и Лорд Волдемор… и може би сега те предано служат на друг… може би на онзи защитник на простосмъртните, на мътнородите и на мъгълите Албус Дъмбълдор?

При споменаването на името на Дъмбълдор членовете на кръга се раздвижиха, някои замънкаха и заклатиха глави.

Волдемор не им обърна внимание.

— И останах много разочарован… признавам, че съм разочарован…

Един мъж се хвърли изведнъж напред, разкъсвайки кръга. Като трепереше от глава до пети, той се строполи в краката на Волдемор.