Последната империя
- Автор: Сандърсън Брандън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната империя». Краткое содержание книги:
Но се провалил.
Ръката му потрепери от радост, докато я прокарваше по кристалните зародиши. Да, точно това бяха. Растяха на големи овални издатини по стените, малки по края и нарастващи бързо към центъра. Точно в средата на този кръг кристалите извиваха навътре, следвайки нишата в стената, издължаваха се и придобиваха остри ръбове. Като зъби в пастта на каменно чудовище.
Уалин си пое дъх, призова лорд Владетеля и бръкна в кръглия централен отвор. Кристалите одраскаха кожата му, оставиха дълги кървави дири. Той пренебрегна болката и бръкна още по-навътре, чак до лакътя, пръстите му опипваха…
„Ето!“ Пръстите му докоснаха мъничък камък в центъра на нишата — зрънце, оформено от загадъчните капки на кристалите. Хатсински зародиш.
Сграбчи го зарадвано, дръпна го, като изподра ръката си още повече, и го извади. Стисна го в шепи.
Още седем дни. Щеше да живее още седем дни.
Пое по мъчителния обратен път, преди гладът и умората да го отслабят напълно. Понякога трябваше да се отклонява надясно или наляво, докато намери проход, но винаги успяваше. Имаше само две посоки — нагоре и надолу.
Освен това слухтеше за другите. Беше виждал убити катерачи, задушени от други, по-млади и здрави, заради находката им. За щастие не срещна никого. Това беше добре. Той беше стар човек — достатъчно стар, за да си даде сметка, че не биваше да краде храна от плантацията на своя лорд.
Може би бе заслужил наказанието си. Може би така му се падаше — да издъхне в Хатсинските ями.
„Но поне няма да е днес“ — помисли си, подушил най-сетне свежия сладък въздух. Горе беше нощ. Не го беше грижа. Вече не се страхуваше от мъглите — дори побоищата не го плашеха. Беше твърде изтощен, за да го безпокоят подобни неща.
Изпълзя през последната цепнатина — една от десетките върху равното плоско дъно на долината, известна като Хатсинските ями. И замръзна.
Над него в мрака се издигаше силует на мъж. С дълго наметало, което сякаш бе накъсано на дрипи. Мъжът го изгледа, мълчалив и уверен в черните си одежди. После посегна към него.
Уалин се сви. Мъжът обаче го улови за ръката и го изтегли през цепнатината.
— Върви! — рече му тихо сред вихрещите се мъгли. — Повечето стражници са мъртви. Събери колкото можеш затворници и бягайте. Намери ли долу каквото търсеше?
Уалин се сви отново, притиснал ръка към гърдите си.
— Добре. — Непознатият кимна. — Счупи го. Вътре ще откриеш метално късче — то е много ценно. Продай го на някой нелегален търговец в първия град, в който стигнеш — ще получиш достатъчно за години напред. Хайде, побързай! Не зная кога, но скоро ще вдигнат тревога.
Уалин го гледаше объркано.
— Кой… кой си ти?
— Аз съм този, който ти ще бъдеш скоро — рече непознатият и отстъпи назад. Краищата на пелерината му се развяха, смесиха се с мъглите. — Аз оцелях.
Докато затворникът се отдалечаваше, Келсайър погледна надолу, към тъмния отвор в земята.
— Ето, че се върнах — прошепна. Раните му горяха, спомени заливаха съзнанието му. Спомени за месеците, прекарани в мъчително пълзене под земята, докато острите като ножове кристали деряха кожата му. Спомени за търсенето на кристални зародиши… поне един, който да му позволи да живее.
Би ли могъл да се спусне в тези черни зловещи недра? Да потъне отново в мрака? Вдигна ръце и огледа белезите по тях.
Да. Заради нейните мечти щеше да го направи.
Пристъпи към цепнатината, преодоля нежеланието си и се вмъкна вътре. Разпали калай. Почти веднага чу пропукване някъде долу.
Калаят озари цепнатината. Под него тя се разширяваше, следваха няколко разклонения. Нещо средно между тунел, цепнатина и пещера. Вече различаваше добре първите кристални атиумни дупки — по-точно това, което бе останало от тях. Продълговатите сребристи кристали бяха напукани и разтрошени.
Използването на аломантия в близост до тях ги чупеше. Тъкмо затова лорд Владетеля бе принуден да използва роби, а не аломанти, които да му събират атиум.
„Дойде време за истинското изпитание“. Разпали желязо и веднага няколко синкави линии посочиха надолу, към атиумните дупки. Макар че самите дупки не съдържаха атиумни зародиши, кристалите излъчваха тънки синкави линии. Остатъчни количества атиум.
Келсайър се съсредоточи върху една от тези линии и лекичко я Притегли. Подсиленият му с калай слух долови долу ново пропукване.
Келсайър се усмихна.
Преди три години, изправен над окървавените трупове на надзирателите, които бяха пребили Мейр до смърт, бе открил, че може да използва желязо, за да усети местонахожденията на кристалните ниши. По онова време имаше смътни представи за аломантията, но дори тогава в ума му бе започнал да се оформя един план. План за отмъщение.