Последната империя
- Автор: Сандърсън Брандън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната империя». Краткое содержание книги:
Но се провалил.
За съжаление не узнах почти нищо за инквизиторите — макар че политическите боричкания между отделните Министерски служби продължават да ме изумяват. Изглежда така, сякаш обикновените принудители не се интересуват от околния свят, а само от това да служат вярно и да изпълняват стриктно заповедите на лорд Владетеля заради престижа, който им осигурява това. Но инквизиторите са съвсем различни. Те са много по-лоялни на лорд Владетеля от обикновените принудители — и това вероятно е основната разлика между двете групи. Въпреки всичко имам чувството, че съм близо. Келсайър, те наистина имат своя тайна. Слабо място. Уверен съм в това. Останалите принудители го споделят шепнешком, вероятно и те не знаят много по въпроса. Боя се обаче, че прекалявам с интереса си. Инквизиторите ме следят, наблюдават ме, разпитват за мен. Затова написах тази бележка. Може би предпазливостта ми е излишна…
А може би не“.
Доксон вдигна глава.
Келсайър стоеше на обичайното си място, при тезгяха в другия край. Но… този път позата му не беше нехайна. Беше скръстил ръце, навел леко глава. Мъката му сякаш се беше изпарила, заменена от нещо друго — същото, което Вин съзираше понякога в очите му. Най-често, когато говореше за благородниците.
Тя неволно потрепери. Едва сега обърна внимание на дрехите му — сиво-черна мъглопелерина, черна риза с дълги ръкави и антрацитно черни панталони. Отвън, в мрака, това бе обичайната му маскировка. В осветената стая обаче черните цветове изглеждаха заплашителни.
Той изправи рамене и в стаята се възцари напрегнато мълчание.
— Кажете на Реноа да прекрати играта — заяви Келсайър с тих, но твърд глас. — Да използва уговорената история — че се прибира при семейството си заради войната. Но искам утре да го няма. Пратете Главорез и Калаено око за охрана с него, но му кажете да напусне каналната ладия на един ден плаване и да се върне в града.
Доксон се размърда и погледна Вин и останалите.
— Добре, но…
— Марш знаеше всичко, Докс — прекъсна го Келсайър. — Те са го пречупили, преди да го убият — така работят инквизиторите.
И млъкна, та думите му да стигнат до съзнанието им. По гърба на Вин полазиха тръпки. Лъжедяконът беше разкрит.
— Местим се в резервното леговище, така ли? — попита Доксон. — Само ти и аз знаем местонахождението.
Келсайър кимна решително.
— Да. Искам до петнайсет минути всички да напуснат работилницата — чираците също. Среща след два дни в резервното скривалище.
— След два дни? — възкликна Доксон. — Кел, какво си намислил?
Келсайър тръгна към вратата. Отвори я, пусна вътре мъглите, после изгледа присъстващите с очи, по-твърди и от шиповете на инквизиторите.
— Те ме удариха там, където боли най-много. Ще им отвърна със същото.
Уалин си проправяше пипнешком път през тесните пещери, през цепнатини, понякога твърде тесни, за да се промуши. Продължаваше надолу, търсеше с пръсти, без да обръща внимание на драскотините и раните. „Трябва да продължавам… да се движа…“ Угасващият му разум му подсказваше, че това е последният му ден. Бяха изминали шест дни от последния му успех. Ако се провалеше за седми път, щеше да умре.
„Трябва да продължавам…“
Не виждаше нищо, беше твърде дълбоко, за да улавя дори слабите отражения на дневната светлина. Но дори без никаква светлина пак можеше да намира пътя. Имаше само две посоки — нагоре и надолу. Не можеше да се изгуби, докато продължаваше да се спуска.
И през цялото време ръцете му търсеха познатата грапава повърхност на растящия кристал. Не можеше да се върне този път, не и докато не успее, докато не…
„Трябва да продължавам…“
Пръстите му докоснаха нещо меко и студено. Труп, заклещен между два издадени камъка. Уалин продължи да пълзи. Труповете не бяха рядко явление в тесните пещери. Някои бяха съвсем пресни, други — изсъхнали до скелет. Понякога Уалин се питаше дали не са извадили късмет.
„Да продължавам…“
В пещерите времето не съществуваше. Обикновено се връщаше на повърхността, за да спи — макар че горе го очакваха надзиратели с камшици, там имаше и храна. Беше съвсем оскъдна, колкото да му позволи да продължава това мизерно съществуване, но по-добра от терзаещия глад в дълбините.
„Да се движа…“
Замръзна. Лежеше с гърди, опрени на остра скала, върху която тъкмо се бе опитал да пропълзи. Но пръстите му — търсещи дори когато почти бе изгубил съзнание — бяха напипали нещо.