Последната империя
- Автор: Сандърсън Брандън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната империя». Краткое содержание книги:
Но се провалил.
Сбогуваха се с Дух и се Тласнаха в нощта. Ала не продължиха дълго по покривите — Келсайър я свали на улицата и продължиха пеша, за да пестят сили и метали.
„Странно е — помисли Вин, като си спомни първите аломантични упражнения с Келсайър. — Вече дори не смятам пустите улици за страшни“.
Паважът беше хлъзгав, безлюдната улица се точеше пред тях. Беше тъмно, тихо и самотно — дори войната не бе променила много.
Но въпреки пустотата на нощния град Вин се чувстваше уютно в него. Мъглите бяха с нея.
— Вин — каза Келсайър. — Искам да ти благодаря.
Тя се обърна към него — висок и горд във великолепната си мъглопелерина.
— Да ми благодариш? Защо?
— За нещата, които каза за Мейр. Мислих доста за това… и за нея. Не знам дали твоята способност да виждаш през медния облак обяснява всичко, но… какво пък, в светлината на тези неща бих предпочел да мисля, че Мейр не ме е предала. — Поклати тъжно глава. — Глупаво, нали? Сякаш… през всичките тези години съм търсел някаква причина да се поддам на самозаблудата.
— Не зная — отвърна Вин. — Преди време щях да те сметна за глупак, но сега си мисля, че доверието между хората е тъкмо заради това. Доброволна самоизмама. Трябва да заглушиш гласа, който непрестанно ти нашепва за измяна, и да се надяваш, че приятелите ти никога няма да те наранят.
Келсайър се засмя.
— Вин, не ми помагаш особено в самозаблудата.
Тя сви рамене.
— Защо? Логично е. Недоверието е съвсем същото нещо — само че наопаки. Разбирам защо, когато е изправен пред избор, човек би се спрял на доверието.
— Но не и ти?
Вин отново повдигна рамене.
— Вече не знам.
Келсайър се поколеба.
— Този… твоят Елънд. Може само да се е опитвал да те сплаши, за да напуснеш града, не смяташ ли? Може би ти е казал тези неща за твое добро?
— Може би — отвърна Вин. — Но имаше някаква промяна в него… в начина, по който ме гледаше. Той знаеше, че го лъжа, но едва ли се досещаше, че съм скаа. Вероятно ме е взел за шпионин на някоя друга Къща. Както и да е, беше искрен в желанието да се отърве от мен.
— Може би си го мислиш, защото вече си била убедена, че е искал да се раздели с теб.
— Аз… — Вин млъкна, загледана в тъмната, покрита със сажди улица. — Не зная. Но донякъде ти си виновен. Преди разбирах всичко. А сега съм толкова… объркана.
— Да, напоследък доста те объркахме — засмя се Келсайър.
— Не ми изглеждаш много обезпокоен от това.
— Изобщо — призна той. — Ето, че стигнахме.
Спряха пред друга висока сграда — вероятно също жилищна кооперация. Беше тъмна — скаа не можеха да си позволят масло за лампи.
— Тук ли? — попита неуверено Вин.
Келсайър кимна и почука на вратата. За изненада на Вин тя се открехна веднага и едно изплашено лице надзърна в нощта.
— Господарю Келсайър!
— Казах ти, че ще те навестя — отвърна Келсайър. — Реших, че тази вечер е най-подходяща.
— Заповядайте, заповядайте. — Мъжът отстъпи и отвори вратата. Държеше се така, сякаш се страхуваше да не го докоснат мъглите.
Вин много пъти бе посещавала жилища на скаа, но никога не се бе чувствала толкова… потисната. Миризмата на дим и немити тела бе почти непоносима и тя трябваше да изгаси калая, за да не й се догади. На бледата светлина от полуизгасналото огнище се виждаха плътно налягали на пода хора. Стаята беше почистена от сажди, но с това въпросът с хигиената бе изчерпан — по стените, дрехите и лицата имаше големи черни петна. Мебелировката бе съвсем оскъдна.
„Някога и аз живеех така — помисли си Вин ужасено. — Леговищата на шайките са същите — понякога дори по-натъпкани. Това… беше моят живот“.
Келсайър бе навил ръкави и белезите му се виждаха на бледата светлина. Очертаваха се като тъмни линии върху бледата му кожа, сплитаха се нагоре към лактите.
Надигна се шепот.
— Оцелелият…
— Той е тук!
— Келсайър, Господарят на мъглите…
„Това е нещо ново“ — Вин вдигна учудено вежди. Келсайър пристъпи усмихнато в средата и хората се скупчиха около него, шепнеха развълнувано, посягаха да докоснат ръцете и наметалото му. Други просто го гледаха, изпълнени със страхопочитание.
— Дойдох да ви вдъхна надежда — заговори Келсайър. — Тази нощ падна Къща Хастинг.
Чуха се изненадани и изплашени възгласи.
— Зная, че мнозина от вас работят в ковачниците и леярните на Хастингови — продължи Келсайър. — И честно, нямам представа какви ще са последствията. Но за всички нас това е победа. Поне известно време техните надзиратели няма да ви пребиват до смърт.