Последната империя
- Автор: Сандърсън Брандън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната империя». Краткое содержание книги:
Но се провалил.
Един глас се извиси над останалите:
— Къща Хастинг е паднала? Кой ще ни храни сега?
„Толкова са изплашени — помисли Вин. — Никога не съм била като тях… или бях?“
— Ще ви пратя още припаси — обеща Келсайър. — Ще стигнат, поне за начало.
— Ти направи толкова много за нас — рече един мъж.
— Това е нищо. Ако искате да ми се отплатите, изправете глави. Не бъдете толкова изплашени. Те могат да бъдат победени.
— От хора като теб, господарю Келсайър — прошепна една жена. — Не от нас.
— Напротив — отвърна Келсайър. — Тъкмо от вас. Само от вас.
Родителите тикаха децата си напред, за да видят Келсайър отблизо. Вин наблюдаваше сцената със смесени чувства. В групата все още се отнасяха резервирано към нарастващата слава на Келсайър сред скаа, но държаха на думата си и не коментираха.
„Той наистина е загрижен за тях — мислеше си тя, докато гледаше как Келсайър вдига едно малко дете. — Не е само поза. Просто си е такъв — обича хората, обича скаа. Но… това е по-скоро обичта на родител към рожба, отколкото на човек към негов равен“.
Нима това бе лошо? В края на краищата той бе нещо като баща на скаа. Благородният господар, когото винаги са искали да имат. И все пак нещо я глождеше, докато гледаше тези бледи, изцапани със сажди лица; очите, изпълнени с благоговение и страхопочитание.
След малко Келсайър се сбогува с групата, като се оправда с друга среща. Навън с облекчение вдишаха свежия нощен въздух. Келсайър мълчеше, но като че ли стъпваше малко по-енергично.
Вин първа наруши тишината.
— Често ли ги навестяваш?
— Да. По няколко къщи на вечер. Така се разсейвам от монотонния си живот.
„От убийствата на благородници и разпространяването на лъжливи слухове — добави мислено Вин. — Да, на този фон посещението при скаа си е истинска почивка“.
Уговореното място за среща беше през няколко улици. Когато приближиха, Келсайър спря, присви очи в мрака, после посочи един бледо осветен прозорец.
— Марш каза, че ще запали светилник, ако другите принудители са си тръгнали.
— На прозореца или на стълбището?
— На стълбите — отвърна Келсайър. — Вратата трябва да е отключена, сградата е притежание на Министерството. Би трябвало да е празна.
Оказа се прав и за двете. Вътре не миришеше на застояло, както при отдавна изоставените постройки, но първите два етажа бяха съвсем пусти. Бързо се качиха по стълбите.
— Марш ще ни каже как реагира Министерството на войната между Къщите — подхвърли Келсайър, когато стигнаха последния етаж. Зад една от вратите блещукаше светлина и той я побутна. — Надявам се гарнизонът да не се върне толкова бързо. Ако войната продължи още известно време…
И замръзна на прага, запречил гледката вътре.
Вин веднага разпали пютриум и калай и приклекна, ослушваше се за неприятел. Но нямаше нищо. Пълна тишина.
— Не… — прошепна Келсайър.
И тогава Вин видя струйката тъмна кръв, която се стичаше покрай обувката му. Събра се на малка локвичка и започна да капе по стълбището.
„В името на лорд Владетеля…“
Келсайър пристъпи в стаята. Вин го последва. Вече знаеше какво ще види.
Трупът лежеше в средата на помещението, одран и с отрязани крайници, главата бе смазана. Почти не приличаше на човек. Стените бяха опръскани с кръв.
„Има ли толкова кръв в човешкото тяло?“ Беше точно както предния път, в скривалището на Кеймън — само че сега жертвата бе само една.
— Работа на инквизитор — прошепна Вин.
Съкрушен от мъка, Келсайър коленичи до трупа на Марш. Вдигна ръка, сякаш да докосне одраното тяло, но остана неподвижен, вцепенен.
— Келсайър — повика го тревожно Вин. — Станало е съвсем скоро. Инквизиторът може още да е тук.
Той не помръдваше.
— Келсайър! — тросна се тя.
Той разтърси глава и се огледа. Втренчи очи в нея и те постепенно се проясниха. Изправи се.
— Прозорецът — каза тя и тръгна през стаята, но спря, понеже видя нещо върху малкото бюро до стената. Дървен крак от маса, полускрит под опаковъчна хартия. Взе го.
Келсайър отвори прозореца, обърна се, погледна за последен път стаята и изхвърча в нощта.
„Сбогом, Марш“ — помисли тъжно Вин и го последва.
„Мисля, че инквизиторите ме подозират…“ — прочете Доксон. Бележката, късче хартия, пъхнато в кухата вътрешност на крака — беше бяла и чиста, без капчица кръв, с каквато бяха изцапани коленете на Келсайър и наметалото на Вин.
Доксон продължаваше да чете, седнал до кухненската маса: „Задавах твърде много въпроси и зная, че са пратили поне едно запитване на продажния принудител, който би трябвало да ме е обучавал за дякон. Опитах се да открия тайни, жизнено необходими на бунтовниците. Как Министерството наема Мъглородни за инквизитори? Защо инквизиторите са по-силни от обикновените аломанти? Имат ли слабо място и кое е то?