Последната империя
- Автор: Сандърсън Брандън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната империя». Краткое содержание книги:
Но се провалил.
Но въпросът не бе в това. Групата бе свършила невероятна работа по раздухването на тази война, вече бяха унищожени три Големи къщи, а останалите — сериозно отслабени. На аристокрацията щяха да й трябват десетилетия да се възстанови от собствените си междуособици.
„Наистина свършихме изумителна работа — помисли Вин. — Дори да не нападнем двореца — или атаката да се провали, — постигнахме чудесни резултати“.
С данните, събрани от Марш и от преведения от Сейзед дневник, бунтовниците разполагаха с информация за по-нататъшни действия. Не беше това, на което бе разчитал Келсайър, все още не ставаше дума за събаряне на империята. Но все пак можеше да се категоризира като важна победа — такава, която щеше да подхранва куража на скаа години наред.
Не без изненада Вин осъзна, че се чувства горда, задето е част от всичко това. Може би в бъдеще щеше да помогне да започне истински бунт — на място, където скаа все още не се бяха предали.
„Ако има такова място…“ Вин вече си даваше сметка, че проблемът не е само в Лутадел и неговите Усмиряващи станции, които държаха скаа в подчинение. Картината бе много по-мащабна — принудителите, изнурителният труд в полето и по фабриките, начинът на мислене, плод на хилядагодишно потисничество. Имаше причина въстанията на скаа да са толкова малобройни. Хората знаеха — или смятаха, че знаят, — че няма смисъл да се вдигат срещу Последната империя.
Дори Вин — която бе гледала на себе си като на „свободен“ крадец — бе вярвала в това. Трябваше да се сблъска с безумния, преобръщащ всички представи план на Келсайър, за да се убеди, че има и друга възможност. Може би тъкмо по тази причина той бе поставил пред групата толкова високи цели — давал си беше сметка, че само едно такова предизвикателство ще им помогне да разберат, че все пак могат да се съпротивляват.
Дух я погледна. Присъствието й още го смущаваше.
— Дух — каза тя, — нали знаеш, че Елънд прекъсна връзката си с мен?
Дух кимна и лекичко се наежи.
— Но — продължи Вин с нескрита тъга — аз все още го обичам. Съжалявам, Дух. Това е истината.
Той сведе глава и сякаш се смали.
— Ти не си виновен — продължи Вин. — Наистина не си. Въпросът е, че не можеш да избираш кого да обичаш. Повярвай ми, има някои хора, които бих предпочела да не обичам. Защото не го заслужават.
— Разбирам аз — рече Дух.
— Мога ли да задържа кърпичката?
Той повдигна рамене.
— Благодаря — рече тя. — Тя значи много за мен.
Той вдигна глава и зарея поглед в мъглите.
— Аз съм никакъв глупак. Аз… зная, че бешело да не стане. Аз виждам неща, Вин. Виждам много неща.
Тя утешаващо сложи ръка на рамото му. „Виждам неща“. Съвсем обяснимо, след като беше Калаено око…
— От много време ли си аломант? — попита го.
Дух кимна.
— Бешело Преобразяване, когато на пет. Почти нищо не спомних.
— И оттогава ли се занимаваш с калай?
— Повече. Бешело хубаво. Позволявало виждам, позволявало чувам, чувствам също.
— Ще ми дадеш ли някой и друг съвет? — попита обнадеждено Вин.
Той се замисли, после каза:
— Калаено горене… нищо общо с виждане. Бешело да не се вижда.
Вин смръщи вежди.
— Какво искаш да кажеш?
— Като гори — продължи той, — всичко идва. Много от всичко. Примамки тук, примамки там. Спираш искаш и се събират.
„Ако искаш да си добър в горенето на калай — опита се да си преведе Вин, — се научи да се справяш с нещата, които те разсейват. Въпросът е не какво виждаш, а какво можеш да отхвърлиш“.
— Интересно — каза тя замислено.
Дух кимна.
— Като гледа, вижда мъгла и вижда къщи, и усеща дърво, и вижда плъхове долу. Избери едно, не се пилей.
— Добър съвет — рече Вин.
Дух кимна. Зад тях нещо изшумоля и двамата трепнаха стреснато.
— Май трябва да открия по-добър начин да предупреждавам хората, че се приближавам — засмя се Келсайър. — Всеки път, когато идвам на някой наблюдателен пункт, се притеснявам да не стресна часовоя.
Вин се изправи и изтупа праха от дрехите си. Носеше мъглопелерина, риза и панталони — от дни не беше обличала рокля. Преструваше се на дама единствено когато посещаваше имението Реноа. Келсайър се страхуваше от убийци и не й позволяваше да стои там дълго.
„Поне купихме мълчанието на Клис“ — помисли тя, ядосана от хвърлените на вятъра пари.
— Време ли е?
Келсайър кимна.
— Почти. Искам да се отбием на едно място по пътя.
За втората им среща Марш бе избрал място, което уж оглеждаше за станция на Министерството. Идеално място за таен разговор, тъй като той щеше да прекара в сградата цялата нощ, за да търси аломантични активност наоколо. Щеше да води със себе си Усмирител, но някъде посред нощ за около час възнамеряваше да го отпрати. Времето не беше много, за да се промъкнат незабелязани и да се отдалечат, но щяха да се справят.