Децата на капитан Грант
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечо Обов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Децата на капитан Грант». Краткое содержание книги:
Веднага се разнесоха зловещи викове. Стотици ръце се надигнаха заплашително кьм ужасените от страшната гледка пленници. Но никой не мръдна от мястото си, защото погребалната церемония не беше завършила.
Жената на Кара Тете придружи съпруга си в гроба. Двете тела бяха положени едно до друго. Но за вечния живот на умрелия и на неговата вярна другарка това не беше достатъчно. Кой щеше да прислужва и на двамата при Нуи Атуа, ако от този на онзи свят не ги последваха и робите им?
До труповете на господарите доведоха шестима нещастници. Те бяха слуги, които безжалостните закони на войната бяха превърнали в роби. Докато вождът им беше жив, те бяха понасяли най-тежки лишения, търпели хиляди грубости, гладували, бяха вършили като впрегатен добитък най-тежката работа и сега, според маорските вярвания, те трябваше да продължат своето робско съществование завинаги.
Нещастниците изглеждаха примирени със съдбата си. Те дори не се учудваха на жертвата, която предвиждаха отдавна. Ръцете им не бяха вързани и свидетелствуваха, че ще приемат смъртта без съпротива.
Впрочем смъртта им беше бърза и продължителните страдания им бяха спестени. Изтезанията се пазеха за авторите на убийството, които, застанали на двадесет крачки, извръщаха глави от ужасното зрелище, което щеше да стане още по-ужасно.
Шест удара с „мере“, нанесени от ръката на шест здрави бойци, простряха шестте жертви на земята сред локва кръв. Това беше сигнал за страхотна сцена на човекоядство.
Телата на робите не са защитени с табу както тялото на господаря. Те принадлежат на племето. Те са дребната монета, която се хвърля на оплаквачите на погребенията. Затова веднага след жертвоприношението всички туземци, вождове, бойци, старци, жени и деца без разлика на възраст и на пол, обзети от животинска ярост, се нахвърлиха върху безжизнените трупове на жертвите. За по-малко време, отколкото едно бързо перо може да опише сцената, телата, още топли, бяха разкъсани, разделени, раздробени не на парчета, а на трохи. От двестата маори, присъствуващи на жертвоприношението, всеки получи своя дял. Боричкаха се, биеха се, караха се и за най-малкото парче. Топлата кръв пръскаше върху тия чудовищни сътрапезници и цялата тази отвратителна сган бе обляна сякаш от червен дъжд. Това беше бяс и опиянение на тигри, настървени срещу плячка. Би казал човек, цирк, в който звероукротителите изяждат дивите зверове. После на двадесетина места в паха пламнаха огньове. Миризма на изгоряло месо изпълни въздуха и ако не беше страхотният шум на пиршеството, ако не бяха виковете, които надаваха пълните с месо гърла, пленниците щяха да чуят как костите на жертвите пращят между зъбите на човекоядците.
Гленарван и другарите му се задъхваха и се мъчеха да прикрият от очите на двете нещастни жени това отвратително зрелище. Те разбираха какво наказание ги чакаше на другия ден при изгрев слънце и по всяка вероятност от какви жестоки изтезания ще бъде предшествувана смъртта им. Бяха онемели от ужас.
След това започнаха погребалните танци. Силни напитки, добити от „piper excelsum“, истински спирт от пиперки, увеличиха опиянението на диваците. У тях нямаше вече нищо човешко. Нямаше ли да забравят табуто на вожда и да се нахвърлят настървени върху пленниците, които наблюдаваха с ужас тази лудост? Но посред общото опиянение Кай Куму бе запазил самообладание. Той бе отредил само един час за тази кървава оргия, за да може тя да достигне до връхната си точка, а после да затихне. И последният такт на погребението премина при обичайния церемониал.
Телата на Кара Тете и жена му бяха повдигнати, крайниците сгънати и превити, според новозеландския обичай, към корема. Оставаше само да ги погребат, и то не окончателно, а само докато земята изсмуче месото и останат само кости.
Мястото на „удупата“, т.е. гробницата, бе избрано на около две мили извън крепостта на върха на малка планина, наречена Маунганаму и разположена на десния бряг на езерото.
Телата трябваше да бъдат отнесени там. Донесоха първобитни паланкини или по-скоро две обикновени носилки, които поставиха в подножието на могилката. Върху тях положиха труповете, които с подвити крайници, по-скоро седнали, отколкото легнали, бяха усукани с лиани. Четирима бойци го понесоха на рамене и цялото племе, пеейки погребален химн, последва процесията до мястото на погребението.
Пленниците, които продължаваха да бъдат пазени, видяха как процесията напусна първата преграда на паха. След това песните и виковете постепенно намаляха.