Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
Лорн яхна коня си и погледна имасеца.
— Желая ти всичко добро в търсенията ти, Онос Т’уулан.
— Това име е минало. Вече съм Туул.
Тя се усмихна, стисна юздите и смуши коня; товарният кон тръгна след нея. Да, сега тя щеше да съсредоточи дарбата си в намирането на Монетодържача. До този момент не си беше позволила да мисли за Опонн. Имаше твърде много други, по-непосредствени грижи, като Сори.
При мисълта за загубата на капитан Паран я изпълни съжаление. Този човек щеше много да улесни задачата й, може би щеше да я направи дори приятна. Колкото и да беше груб и от минута на минута да ставаше все по-мрачен, трябваше да си признае, че я привличаше. Може би имаше нещо в това.
— Е — въздъхна тя, — умирането никога не влиза в плановете ни.
Сметките на Туул й даваха на разположение най-много два дни. След това джагътът щеше да се пробуди напълно и да се освободи от плена на гробницата. Много преди този момент Финнест трябваше да се скрие на сигурно място. Очакваше с нетърпение да се срещне със Сори — ръката й инстинктивно посегна към меча. Да убие слуга на Сянката, може би самото Въже! Удоволствието на императрицата щеше да е неизмеримо.
Даде си сметка, че съмненията, които я терзаеха доскоро, породени от тъмните криле на знанието, вече са се уталожили. Въздействие от времето, прекарано в гробницата? По-вероятно от жълъда в джоба й. А може би несъзнателно ги беше преодоляла. „Когато дойде времето за действие, всички съмнения трябва да се надмогнат.“ Поредното правило на Нокътя. Познаваше себе си добре и знаеше как да се контролира. Години тренировка, дисциплина, вярност и дълг. Качествата на войника.
Беше готова за мисията си и с това осъзнаване бремето от раменете й падна. Тя подкара коня в галоп.
Крокъс изви врат и примижа в тъмнината.
— Най-горе — рече той. — Оттам можем да виждаме целия град.
Апсалар изгледа стъпалата с колебание.
— Ужасно тъмно е — каза тя. — Сигурен ли си, че тази кула е изоставена? Татко ми е разправял истории за призраци, за немрящи чудовища и всички те живеят сред развалини. — Огледа се, широко отворила очи. — В места точно като това.
Крокъс простена.
— Богът К’рул е умрял преди хиляди години. Освен това тук не идва никой, тъй че какво ще правят тук твоите чудовища при толкова много свободно време? Какво ще ядат? Глупави приказки. — Отиде до подножието на витото стълбище. — Ела, гледката си струва.
Тя го погледа как се качва и побърза да го догони, преди да се е скрил от погледа й. Това, което отначало изглеждаше непроницаема тъмнина, постепенно избледня до сиво и Апсалар с изненада откри, че може да различи дори най-дребните детайли. Първите неща, които забеляза, бяха оцапаните със сажди рисунки по стената вляво. Всяка от тези картини по камъка беше с ширината на едно стъпало, издигаше се на около шест стъпки и се извиваше по стълбата.
— Крокъс — прошепна тя, — на тази стена е нарисувана цяла история.
Крокъс изсумтя.
— Не бъди глупава! Тук не можеш да видиш и ръката пред лицето си.
„Нима?“
Той продължи.
— Чакай да се качим горе. Облаците вече трябва да са се отдръпнали от луната.
— Стъпалата са мокри — каза Апсалар.
— Текло е отгоре — обясни той с раздразнение.
— Не — настоя тя. — Гъсто е и лепкаво.
Крокъс спря.
— Виж какво, ще млъкнеш ли за малко? Почти стигнахме.
Излязоха на някаква площадка, окъпана от сребристата лунна светлина. До една от ниските стени Крокъс видя струпани дрехи.
— Какво е това? — учуди се той. — Някой май е спал тук.
Апсалар ахна.
— Това е труп!!
— Какво? — изсъска Крокъс. — Пак ли? — Притича до свитата на камъните фигура и приклекна до нея. — Благословен Моури, някой го е промушил в главата.
— Тук има арбалет.
Крокъс изпъшка.
— Убиец. Видях един труп точно като тоя тук преди седмица. Тук има война между убийци. Точно както казах на Круппе и Мурильо.
— Виж луната — ахна Апсалар.
— Коя? — попита той и се надигна.
— Светещата, разбира се.
Крокъс се загледа към Лунния къс. Обкръжаваше го смътна червеникава светлина — нещо, което не беше виждал досега. Червеят на съмнението запълзя в стомаха му. След това очите му се разшириха. Пет огромни крилати фигури като че ли се понесоха над Лунния къс и възвиха на североизток. Той примига и фигурите изчезнаха.
— Виждаш ли океаните й? — попита Апсалар.
— Какво? — Той се обърна.
— Океаните й. Морето на Гралън. Ей онова, голямото. Господарят на Дълбоките води, който живее там, се казва Гралън. Той има огромни красиви подводни градини. Гралън ще слезе при нас един ден, на нашия свят. И ще събере избраниците си и ще ги отведе на своя свят. И ние ще живеем в онези градини, стопляни от дълбоки огньове, а децата ни ще плуват като делфини, и ще бъдем щастливи, защото няма да има повече никакви войни и никакви империи, и никакви мечове и щитове. О, Крокъс, ще бъде чудесно, нали?