Колоните на сътворението

Гласът продължаваше да мълчи. Досега в напрегнати моменти винаги се беше обаждал. Сега не казваше нито дума. Все се беше опитвала да го прогони, да се освободи от него. Едва сега си даваше сметка колко ужасяваща и плашеща би могла да бъде тишината.

Пълната луна зад финия воал от облаци осветяваше пътя им достатъчно. Дженсън виждаше дъха си в студения въздух, докато следваше Сестрата сред дърветата, гмуркайки се под гъсти ниски клони на борове и смърч. В гората винаги се бе чувствала у дома си, но този път усещането не беше толкова приятно, дърветата не и действаха успокояващо и отпускащо.

Предпочиташе да е сама, а не в компанията на тази сурова жена. Веднага щом Дженсън изрече думата, която щеше да спаси живота на Себастиан, Сестра Пердита зае категорично властна позиция и от държанието и изчезна всякаква любезност и гостоприемство. Заповедите и станаха остри и категорични, при това държеше Дженсън да усеща строгостта и.

Но поне си удържа на думата. Веднага щом получи исканото обещание, Пердита се разпореди Сестрите да започнат да спасяват живота на Себастиан. Докато част от тях бяха изпратени напред, за да приготвят някакви неща, които само те си знаеха, на Дженсън и бе позволено да влезе за малко при Себастиан, за да се увери, че се прави всичко възможно за спасяването му.

Преди да излезе от стаята, където лежеше той, тя се наведе и нежно целуна красивите му устни, прокара ръка по щръкналата му бяла коса и накрая допря уста до затворените му клепачи. Произнесе тихичка молитва към майка си да бди над него от света на духовете.

Сестра Пердита не я прекъсна, нито я подкани да побърза. Накрая Дженсън отстъпи от леглото и остави Сестрите да работят.

На излизане и бе позволено да хвърли бърз поглед в покоите на императора. Видя четири Сестри, скупчени над ранения му крак. Джаганг беше в безсъзнание. Четирите му лечителки явно също изпитваха болка, от време на време вдигаха трескаво ръцете си към главата. Преди да ги види и да получи обяснение от Сестра Пердита, Дженсън нямаше представа, че лечението е толкова труден и мъчителен за Сестрите процес. Направи и впечатление, че като че ли не се притесняват толкова за живота на императора, колкото за Себастиановия.

Отмести един боров клон и потъна още по-навътре в страховитата гора, като се стараеше да не изпуска от поглед Сестра Пердита.

— Защо е нужно да се отдалечаваме толкова много от лагера? — прошепна Дженсън. Остана с впечатлението, че яздят с часове.

Сестра Пердита се обърна да я погледне, сякаш учудена на глупавия и въпрос. Дългата и плитка се завъртя над рамото.

— За да извършим онова, което е нужно. Насаме.

Дженсън се изкушаваше да я попита какво е това нещо, но знаеше, че Сестрата няма да и отговори. На всичките и въпроси досега бе отговаряла уклончиво и с общи приказки, напомняйки и непрекъснато за дадената дума и за задължението и да изпълни своята част от сделката — да прави, каквото и кажат, докато всичко приключи.

Дженсън се опитваше да не мисли за бъдещето. Вместо това си представи как на сутринта поема на път в компанията на оздравелия Себастиан, как пътят ги отвежда сред планини и полета, далеч от всички тези хора. Далеч от свирепите лица на войниците от Императорския орден.