Нож от блянове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #11
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нож от блянове». Краткое содержание книги:
Стаята беше доста широка като за в хан, но не можеше да се сравни с тези в имението на Алгарин, още по-малко в някой палат. Особено след като беше запълнена с дванайсет души. Стените сякаш притискаха Ранд. Усети как гърдите му изведнъж се стегнаха. Всеки дъх излизаше с усилие от дробовете му. Връзката се изпълни със съчувствие и тревога.
„Кутията — изпъшка Луз Терин. — Трябва да изляза от кутията!“
Задържал погледа си на прозорците — да вижда Камъка беше необходимост, а това, че виждаше и открито небе между „Дракона“ и Камъка, открито небе отгоре, малко облекчи дъха му, съвсем малко — задържал очите си приковани в небето над Камъка, той заповяда на всички да застанат покрай стените. Подчиниха се бързо. Е, Кацуан го изгледа рязко, преди да се плъзне към стената, а Нинив изсумтя, преди да се фръцне, но останалите се изместиха бързо. Ако си бяха помислили, че му е нужно пространство за безопасност, донякъде си беше така. С това, че излязоха от полезрението му, стаята като че ли стана малко по-голяма. Съвсем малко, но всяка педя беше благословено облекчение. Връзката беше пълна с тревога.
„Трябва да се измъкна — простена Луз Терин. — Да се измъкна навън“.
Ранд се вкочани пред това, което го чакаше, бдителен срещу всеки опит на Луз Терин да се намеси, сграбчи мъжката половина на Верния извор и сайдин се вля в него. Опита ли се лудият да го сграбчи първи? Със сигурност успя да се допре до него, докосна го, но Ранд го овладя. Планини от пламъци, рухнали на огнени лавини, се опитаха да го заличат със свирепия си порой. Вълни, пред които ледът щеше да е топъл, се опитаха да го отнесат към бушуващо море. А той засия сред всичко това, изведнъж така оживял, сякаш през целия си живот досега беше дрямал. Можеше да чуе всеки дъх в стаята, можеше да види огромното знаме на върха на Камъка толкова ясно, че почти му се стори, че откроява вътъка на платното. Двойната рана на хълбока му запулсира, сякаш се мъчеше да се изтръгне от тялото му, но с изпълнилата го Сила можеше да пренебрегне болката. Струваше му се, че и с меч да го прободат, пак може да я пренебрегне.
Но със сайдин дойде и неизбежното ужасно гадене, почти непреодолимото желание да се превие и да избълва всичко, което беше изял през живота си. Коленете му затрепериха. Бореше се това толкова упорито, колкото се бореше със Силата, а сайдин винаги и всякога трябваше да бъде надвит. Човек трябваше да покори сайдин на волята си, иначе той щеше да го унищожи. Лицето на мъжа от Шадар Логот изплува за миг в главата му. Изглеждаше разгневен. И готов да повър-не. Нямаше съмнение, че в този миг усещаше Ранд, както и Ранд — него. Само на косъм да помръднеше в която и да било посока и щяха да се докоснат. Дори по-малко от косъм.
— Какво става? — попита строго Нинив, приближи се до него и го погледна тревожно. — Лицето ти е посивяло. — Посегна към главата му и той настръхна.
— Добре съм. Отдръпни се. — Тя си остана на място и го изгледа с един от онези погледи, които жените си носят в кесийките на колана. Този специално говореше, че тя знае, че я лъже, макар да не може да го докаже. Пред огледалата ли ги упражняваха тези погледи? — Отдръпни се, Нинив.
— Нищо му няма, Нинив — каза Мин, макар нейното лице също да беше леко посивяло и беше притиснала корема си с ръце. Знаеше.
Нинив изсумтя, сбръчка презрително нос, но най-сетне се дръпна настрана. Сигурно на Лан му беше писнало и затова беше избягал. Не, не беше това. Лан нямаше да я напусне, освен ако тя не му кажеше, а и тогава — само за толкова, колкото трябваше. Каквото и да беше, Нинив знаеше и най-вероятно го беше отпратила някъде по свои причини. Айез Седай, с проклетите им тайни.
И той преля. Дух докосна Огън и познатата вертикална сребриста резка се появи до леглото, завъртя се около себе си и се ушири в смътна гледка с масивни, потънали в мрак колони. Единственото осветление идеше от стаята на хана. Отверстието, на една педя над пода, не беше по-голямо от вратата на стаята, но веднага щом се открои, три от Девите, вече забулени, притичаха през него, измъкнали копията си, а кожата на Ранд отново настръхна, щом Аливия скочи след тях. Да го пази беше дълг, който сама си беше наложила, но го приемаше толкова сериозно, колкото и Девите.