Нож от блянове

Аланна беше вътре, а дали това бе добре, тепърва щеше да научи. Преди Елейн, Авиенда и Мин да го обвържат, не я усещаше така остро. Така поне си мислеше. Бяха успели по някакъв начин да я изтикат настрана и да се наложат, а тя му беше казала, че почти нищо не усеща от него освен присъствието — но все пак си стоеше някъде в тила му, възел от чувства и сетива. Май от дълго време не беше достатъчно близо до нея, за да ги усети. За сетен път почувства връзката си с нея като натрапничество, като опит да вземе връх над връзката му с Мин, с Елейн и Авиенда. Аланна беше уморена, все едно че напоследък не се беше наспивала достатъчно, и обезсърчена, със силни жилки на яд и свадливост. Зле ли вървяха преговорите? Скоро щеше да разбере. Тя вече трябваше да е разбрала, че той е в града, вече знаеше, че се приближава, макар и почти нищо повече. Мин се беше опитала да го научи на една хитрина, която наричаше „замаскирване“ и която уж трябваше да го скрие от връзката с Аланна, но той така и не бе успял да го постигне. Впрочем самата тя си признаваше, че също не може.

Скоро се озова на една улица, водеща право към площада, обкръжаващ Камъка от три страни, но нямаше намерение да подкара направо по нея. Първо, всички обковани с желязо порти щяха да са здраво залостени. Второ, оттук виждаше няколкостотин ратници в другия край на улицата. Допускаше, че ще са толкова пред всяка порта на крепостта. Не създаваха впечатление на обсадители. По-скоро се шляеха и си бъбреха нехайно — някои бяха смъкнали шлемовете и подпрели алебардите си на стените на сградите покрай улицата, а между тях сновяха слугини от близките ханове и кръчми и им продаваха от подноси ейл и вино — но едва ли щяха да са толкова кротки с човек, който се опитва да влезе в Камъка. Не че можеха да го спрат, естествено. Можеше да забърше няколкостотин души като мухи.

Само че не беше дошъл в Тийр, за да убива когото и да било, освен при крайна необходимост, тъй че подкара към конюшнята на един хан с керемиден покрив, триетажна сграда от сив камък. Табелата отпред беше прясно изрисувана, и то не с какво да е, а с грубо подобие на съществата, увити на ръцете му до лактите. Художникът явно беше решил, че съществото ще е нещо по-така, не каквото му го бяха описали, затова бе добавил дълги остри зъби и набръчкани оребрени криле. Криле! Изглеждаха като изкопирани от онези сеанчански летящи зверове. Кацуан погледна табелата и изсумтя. Нинив я погледна и се изкикоти. Мин също се изсмя!

Дори след като Ранд даде на двете босоноги конярчета по един сребърник, за да се погрижат добре за конете, те продължиха да зяпат Девите по-вторачено, отколкото монетите. Вторачено, но не толкова, колкото посетителите в гостилницата „Дракона“. Всякакви разговори заглъхнаха, щом Девите нахлуха след Ранд, с щръкнали към таванския гредоред върхове на копия и стиснали в ръце щитовете от бича кожа. Мъже и жени заобръщаха ниските си столчета и се запулиха. Повечето трябваше да са заможни търговци или солидни майстори занаятчии, но бяха зяпнали като селяци, видели за първи път град. Слугините в тъмни рокли с високи яки и къси бели престилки престанаха да притичват около масите и се озвериха над подносите. Дори момичето, което свиреше с чукчетата по дулцимера между двете камини, студени заради хубавата пролетна утрин, спря и зяпна.