Нож от блянове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #11
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нож от блянове». Краткое содержание книги:
Един много смугъл тип с леко къдрава коса — седеше на квадратна маса до вратата, — като че ли изобщо не забеляза Девите. Ранд отначало го взе за човек от Морския народ, макар да беше облечен в чудато палто без яка и ревери, бяло някога, но вече покрито с петна и омачкано.
— Казвам ти, имаме много, много от онез… червеи, дето правят… да, правят… коприна на кораб — заговори той на пресекулки със странен мелодичен акцент. — Но трябва да имам… черница… да, листа от черница да ги храня. Ще станем богати.
Събеседникът му на масата махна пренебрежително с дебелата си ръка; беше зяпнал Девите.
— Червеи ли? Всеки знае, че коприната расте по дърветата.
Ранд поклати глава, докато влизаше в гостилницата. Червеи! Какви ли не приказки измисляха хората само за да изтръгнат монета от някой друг.
— Агардо Саранче на вашите услуги, милорд, милейди — представи се с дълбок поклон слабият оплешивял ханджия и разпери широко ръце. Не всички тайренци бяха смугли, разбира се, но този беше светъл като кайриенец. — Какво ще обичате? — Черните му очи продължаваха да шарят по Девите и той току подръпваше дългото си синьо палто, сякаш изведнъж му бе станало тясно.
— Искаме стая с добър изглед към Камъка — каза Ранд.
— Червеите я правят коприната, приятел — провлече някакъв мъж зад гърба му. — Очите си залагам.
При този познат акцент Ранд рязко се обърна и видя, че Аливия е зяпнала — с ококорени очи и изцедено от кръв лице — един мъж с тъмно палто, който тъкмо излизаше на улицата. Ранд изруга и прити-ча до вратата, но от хана се отдалечаваха поне десетина мъже с тъмни палта и всеки от тях можеше да го е изрекъл. Нямаше как да различи среден на ръст човек, видян само за миг, през рамо. Но се обърна, съжалил, че не можа да го хване. Да знаеше щеше да е по-добре, отколкото да предполага.
Попита Аливия дали го е видяла добре, но тя само поклати мълчаливо глава. Лицето й все още беше пребледняло. Освирепяваше, щом заговореше какво иска да направи на сул-дам, но явно беше достатъчно да чуе говора на родната си земя, за да се стъписа. Дано само това не се окажеше нейна слабост. Предстоеше й да му помогне по някакъв начин и той не можеше да си позволи да е слаба.
— Какво знаете за мъжа, който току-що излезе? — обърна се Ранд към Саранче. — Онзи, дето говореше малко замазано.
Ханджията замига.
— Нищо, милорд. Не съм го виждал преди. Една стая ли искате, милорд? — Очите му пробягаха към Мин и останалите жени и устните му замърдаха, сякаш броеше наум.
— Ако сте си помислили нещо непристойно, господин Саранче — каза възмутено Нинив и си подръпна плитката, провиснала под качулката на наметалото й, — съветвам ви да премислите хубаво. Преди да съм ви откъснала ушите. — Мин тихо изсъска, а едната й ръка се плъзна към другата китка, но спря. Светлина, ама бързо посягаше към ножовете си!
— Какво непристойно? — попита много невинно Аливия, а Кацуан изсумтя.
— Една стая — търпеливо повтори Ранд. „Жените винаги могат да си намерят повод да се възмутят“. Той ли си го помисли това, или беше Луз Терин? Сви неловко рамене. С леко раздразнение, което едва успя да прикрие. — Най-голямата ви стая, с изглед към Камъка. Няма да ни трябва задълго. Довечера ще можете пак да я дадете под наем. Конете ни обаче може би ще трябва да подслоните за ден-два.
По слабото лице на ханджията пробяга облекчение, макар че гласът му се изпълни с фалшива жалост.
— Съжалявам, но най-голямата ми стая е заета, милорд. Всъщност всичките ми големи стаи са заети. Но с огромна радост ще ви придружа нагоре по улицата до „Три луни“, където…
— Пфу! — Кацуан избута качулката да открие лицето си и отчасти златните дрънкулки по косата си. Цялата беше хладно сдържана; а погледът й — неумолим. — Мисля, че ще намериш начин да ни осигуриш стаята, момче. И мисля, че ще е по-добре да го намериш веднага. Плати му добре — обърна се тя към Ранд и дрънкулките се люшнаха. — Това беше съвет, а не заповед.
Саранче алчно пое тлъстата жълтица, подадена му от Ранд — целият хан едва ли печелеше повече за цяла неделя, — но тъкмо лишеното от възраст лице на Кацуан го отпрати бежешком към стълбите в дъното на гостилницата. Върна се след минутка и ги отведе до една стая на втория етаж с тъмен лъскав дървен цокъл и разхвърляно легло, широко колкото да легнат в него трима души, под двата прозореца, запълнени с извисяващия се над покривите Камък. Предишният наемател беше изгонен толкова припряно, че беше оставил на пода до леглото смачкани чорапи и един костен гребен на умивалника в ъгъла. Ханджията предложи да се разпореди да им донесат дисагите и вино и като че ли се изненада, когато Ранд отказа, но само като погледна лицето на Кацуан, се поклони чинно и отново изхвърча припряно навън.