Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
— Авелин! — още по-настоятелно извика Елбраян и пак стреля, пронизвайки поредния гоблин, докато преследваните селяни притичаха покрай него и изскочиха през портата.
Елбраян отскочи назад и се претърколи през глава; гоблините се изсипаха на поляната отвъд стената…
… където магическият взрив на Авелин ги помете като съчки.
Сега вече можеха да избягат и те сториха точно това — Елбраян, тримата трапери, Авелин и Брадуордън, както и последните оцелели селяни. Макар и изморени, те поеха по следите, оставени от Симфония и дивите коне.
Тичаха цяла сутрин, като неведнъж им се наложи да се бият, макар че до сериозно сражение така и не се стигна. Да се изгубят беше невъзможно — дирите бяха достатъчно ясни, освен това Елбраян използваше мисловната си връзка със Симфония, за да е сигурен, че са на прав път.
Една особено упорита групичка от около тридесетина паури не спря да ги преследва през целия ден. Крясъците им ехтяха, а успееха ли гнусните създания да се приближат достатъчно, въздухът се изпълваше с летящи ками и брадви. А колчем Елбраян или Брадуордън поспираха, за да изстрелят някоя стрела срещу тях (неизменно убивайки онзи, в когото се целеха), жестоките джуджета само още повече се настървяваха.
Авелин, запъхтян и облян в пот, прекалено изтощен, за да се опита да използва някой друг камък, все ги караше да го оставят и да не се бавят заради него. Разбира се, Елбраян не даваше и да се издума подобно нещо, Брадуордън също не искаше да чува такива приказки и въпреки че час по час спираше, за да изстреля поредната стрела с арбалета си и макар да носеше и торбата с борещото се джудже, което бе зашеметил по-рано, все пак имаше достатъчно сили, за да качи едрия монах на гърба си.
Следите все така водеха на изток, Елбраян обаче даде знак, че е по-добре да се насочат на юг и пое надолу (повече пързаляйки се, отколкото тичайки) по един горист хълм, в чието подножие имаше полузамръзнал ручей, отвъд който пък се простираше заснежено поле. Бегълците прегазиха потока и продължиха напред, следвани от паурите, които сега, на равното, бързо започнаха да скъсяват преднината им.
— Защо минахме оттук? — отчаяно извика един от селяните.
Отговорът дойде миг по-късно, когато Пони, стиснала решително зъби, се показа насреща им, възседнала Симфония и следвана от още четиридесетина мъже, също на коне.
Групичката, водена от Елбраян не спря, паурите обаче се заковаха на място и се опитаха да се обърнат и да побегнат.
След като Пони и останалите мъже приключиха, на поляната не остана нито едно живо джудже, с изключение на злощастното създание, което продължаваше да рита в торбата на Брадуордън.
Тази вечер в лагера, който бегълците си устроиха в гората, по-близо до Дъндалис, отколкото до Тревясал лъг, царяха смесени чувства. Повече от шестдесетина от осемдесетте жители на селото се бяха спасили, ала това означаваше, че почти двадесет човека са загинали. На всичкото отгоре оцелелите до един бяха останали без покрив над главата си.
— Отпрати го, нали? — досети се Пони, когато Елбраян се приближи към огъня, край който се бе разположила заедно с Авелин.
— Не можех да разреша подобно нещо в лагера — обясни младият мъж.
— Как изобщо го допускаш? — учуди се Авелин.
— А как бих могъл да го спра? — отвърна Елбраян.
— Имаш право — призна монахът. — Ам’че да!
Пони и Елбраян се спогледаха, потръпвайки неволно при мисълта за Брадуордън и онова, с което се канеше да вечеря. След като младият мъж не успя да изкопчи никаква полезна информация от плененото джудже, Брадуордън най-безцеремонно бе предявил претенциите си върху него, не оставяйки никакво съмнение какво смята да прави със злощастното същество.
Все пак беше обещал, че смъртта му ще бъде бърза и безболезнена и Елбраян трябваше да се задоволи и с това, още повече, че прекрасно разбираше колко невъзможно бе да водят пленник със себе си и то едно толкова свирепо и глупашки дръзко създание като джуджето.
— Добре мина — отбеляза Авелин и като подаде една паница на младия мъж, кимна към близкия казан.
Елбраян обаче поклати глава — тази вечер изобщо не беше гладен.
Монахът сви рамене и отново се зае с вечерята си.
— Ти също се справи отлично — рече Елбраян. — Огненото ти кълбо отвори път за Симфония и другарите му, а дори и тяхната помощ дължим на теб и тюркоаза. Мълниите ти пък спасиха живота на мнозина, включително и моя.
— Както и моя — обади се Пони и нежно потупа едрия мъж по гърба.
Авелин погледна първо към нея, а после към пазителя и по лицето му се изписа удовлетворение. За миг дори забрави за храната и се облегна назад, мислейки си за случилото се този ден и за ролята, която той и божествените камъни бяха изиграли в него.