Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
А за едрите собственици, които губят земите си при обществен преврат, историята е съвсем достъпна книга, която те могат да изучават и да почерпят от нея една неоспорима истина: когато собствеността се съсредоточи в ръцете на малка група хора, тя бива отнемана. И още една истина, която съпътствува другата: когато повечето хора гладуват и студуват, те си взимат със сила това, което им трябва. И още една истина — тя се набива в очи от всяка страница на историята: гнетът сплотява угнетените, дава им сила. Но едрите собственици пренебрегваха тези три неоспорими истини. Земята се съсредоточаваше в ръцете на малка група хора, броят на лишените от имот растеше, а едрите собственици си знаеха само едно — да усмиряват недоволните с репресии. Харчеха се пари за оръжие, газови бомби — за защита на едрите владения; пръснатите навсякъде агенти подслушваха недоволните — ако те роптаят, бунтът да бъде осуетен още в зародиш. Измененията в икономиката се пренебрегваха, пренебрегваха се и плановете за преустройство на икономиката; на дневен ред бяха само средствата, които гарантираха успех срещу бунтарите, а причините, пораждащи бунтовете, продължаваха да си съществуват.
Тракторите, които лишаваха хората от работа, конвейерите, машините, заменящи човешкия труд, се пускаха във все по-голямо количество и семействата едно след друго излизаха на пътищата, опитвайки се да изтръгнат някоя и друга троха от несметните богатства и жадно гледайки земята, разстилаща се край шосето. Едрите собственици се обединяваха за защита и на събранията на сдруженията си обсъждаха средствата, с помощта, на които можеха да се плашат, убиват и тровят с газове непокорните. И най-много от всичко ги безпокоеше това: тристате хиляди… ако тези триста хиляди поведе някой водач, главатар… тогава край. Триста хиляди гладни, нещастни. Ако те разберяха каква сила представляват, земята щеше да премине в техни ръце и никакви пушки, никакви газове нямаше да ги спрат. А едрите собственици — тези, които богатството бе направило същества, стоящи и по-горе, и по-долу от обикновения човек — готвеха гибелта си, прибягвайки до средства, които в крайна сметка щяха да унищожат самите тях. Всяка тяхна крачка, всеки акт на насилие, всеки набег върху безбройните Хувървили, всеки шериф, разхождащ се из някой преселнически лагер, прибавяха по малко към гибелта и правеха този ден още по-неизбежен.
Хората клякаха на земята — хората с изострили се черти на лицата, измършавели от глад, ожесточили се от борбата с глада; погледът им бе смръщен, челюстите — стиснати. А около тях се разстилаше плодородната земя.
Чу ли какво станало с детето в ей оная палатка, четвъртата открая?
Не, аз току-що дойдох.
Детето плакало насън и се мятало неспокойно. Родителите мислели, че има глисти. Дали му очистително, а то умряло. Казват, че имало такава болест — „черен език“, от нея било умряло. Хващала от недояждане.
Бедното!…
А родителите на това дете нямат пари да го погребат. Трябва да го заровят като някой просяк.
Виж ти беда!
И ръцете бръкваха в джобовете и изваждаха дребни пари. Край входа на палатката растеше купчинката сребърни монети. И родителите ги намираха.
Нашият народ е добър народ; нашият народ е народ жалостив. Дай боже някой ден добрите хора да не бъдат вече всички бедни. Дай боже някой ден децата да имат вече какво да ядат.
Но собствениците знаеха, че ще дойде ден, когато молитвите ще стихнат. И тогава ще настъпи краят.
Двадесета глава
Децата, Кони, Роуз от Шарън и проповедникът седяха в камиона пред канцеларията на съдебния лекар в Бейкърсфийлд вдървени, с изтръпнали крака. В горещината те чакаха бащата, майката и чичо Джон, които бяха влезли при съдебния лекар. Скоро от канцеларията изнесоха една кошница и сложиха в нея дългия вързоп, свален от камиона. Те седяха в слънчевия пек, чакайки следствието да завърши, причината на смъртта да бъде установена и удостоверението подписано.
Ал и Том се скитаха по улицата, спираха се пред витрините, с любопитство разглеждаха минувачите.
И ето че най-сетне майката, бащата и чичо Джон излязоха от канцеларията — притихнали, мълчаливи. Чичо Джон се качи в камиона. Бащата и майката седнаха в кабината. Том и Ал се върнаха и Том се настани на волана. Той седеше мълчаливо, чакайки да му кажат накъде да продължи. Бащата гледаше в една точка право пред себе си; черната му шапка беше нахлупена ниско над очите. Майката търкаше с пръсти краищата на устните си и погледът й беше сякаш зареян нейде далеч, блуждаещ, погаснал от умора.