Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
— Свършено е, Кардинале… знаеш го… погледни ме.
Той се мъчеше да направи друго, каквото й да е. Не успя. Тя идваше все по-близо.
— Бедният Кардинал… толкова много ме желаеше… аз също желаех много… не помниш ли?
Думите разцъфваха в ума му като ярки цветя… той усети как присъствието й го завладява и как проектираните й мисли заместват собствените му сетива.
Вече не беше в залата.
Стояха на брега на реката, загледани в сивата вода по здрач. Бяха ли правили такова нещо? Да, той знаеше, веднъж — веднъж се бяха срещнали случайно на улицата и тя му бе позволила да я изпрати до публичния дом. Спомняше си този ден ясно дори когато го преживяваше отново чрез нейния прехвърлен в главата му спомен. Той й говореше — думите му бяха безсмислени, — искаше да й каже нещо, с което да я достигне, разказваше й историите на къщите, покрай които минаваха, за смелите си подвизи, за истинския живот на брега на реката. Тя не бе казала почти нищо. Тогава той се питаше дали не е заради езика — акцентът й все още бе силен, но сега, смазващо, с мислите й в главата си, разбра, че тя просто не бе искала да говори и че целият този епизод изобщо не е бил свързан с него. Тя се бе съгласила да вървят заедно — дори нарочно се беше сблъскала с него на улицата, — за да избяга от друг ревнив клиент, който я следваше чак от Съркъс Гардън. Почти не бе слушала какво й говори, усмихваше се учтиво, кимаше на глупавите му истории и искаше единствено да свърши… докато не бяха спрели за малко на кея, загледани във водата. Чан бе замълчал, а после спокойно бе заговорил за това как реката се влива в безкрайното море — като бе отбелязал, че дори те, с незначителния си живот, тук, на това място, в този момент, всъщност могат да кажат, че са на границата на мистерията.
За този образ на възможно бягство, за това неволно ехо на собствения й необятен бленуван живот, толкова далечен… тя му беше благодарна. Беше запомнила този момент и му предлагаше, тук, накрая, поне тази благодарност.
Кардинал Чан примигна. Гледаше пода пред лицето си. Беше паднал на четири крака, от устата му се точеше кървава лига. Полковник Аспиш се бе надвесил над него, стъклената книга бе в ръцете му. Анжелик стоеше до граф Д’Орканч, погледът й беше стъклен. Графът кимна към подиума и Чан се насили да се обърне. Тълпата до подиума отново се раздели, за да направи път на госпожа Стърн, която водеше за ръка дребна жена в бяла копринена роба. Чан тръсна глава — не можеше да мисли — жената в бяло… познаваше я… примигна отново и избърса уста. Робата беше прозрачна, прилепваше плътно по тялото й… краката й бяха боси… маска от бели пера… коса с цвят на кестени, на букли от двете страни на лицето. Чан с усилие се надигна на колене.
Отвори уста да каже нещо, но тогава госпожа Стърн посегна и свали маската с перата от лицето й.
Госпожица Темпъл. Белезите на Процеса ясно се виждаха около сивите й очи, бяха изгорили линия върху носа й.
Чан се опита да каже името й. Устата не го слушаше.
Полковник Аспиш мина зад него. Силата на удара така завъртя стаята, че Чан се запита, в последния миг преди тъмнината, дали не са му отсекли главата.
9.
Провокаторът
Доктор Свенсон бе лекар и знаеше, че тялото не помни болка, а само че дадено преживяване е било болезнено. Крайният страх обаче се запечатваше в паметта като нищо друго в живота, така че докато се катереше по въжето към металната гондола, беше наясно, че връзката му със здравия му разум е в най-добрия случай тъничка. Опитваше се да мисли за всичко друго, само не и за ужасяващата бездна под дирижабъла, но не можеше. Страхът си беше чисто инстинктивен.
А после, след цяла ужасяваща вечност, доктор Свенсон разбра, че на света има и по-силни неща от инстинктите.
Гондолата беше гладка метална кутия от черна стомана, окачена на три стъпки под огромния балон на метални греди, завинтени за рамката му на ъглите. Беше над десет стъпки широка и четирийсетина дълга. В средата на покрива имаше кръгъл капак.
И сега доктор Свенсон се бе втренчил в този капак. Стискаше една от металните греди и не смееше да помръдне. Не помнеше, нито разбираше как е успял да се изкатери дотук, но ясно усещаше друго — страхът се беше върнал.
Но като че ли беше различен страх — страх повече че ще го разкрият, отколкото от височината.
Дирижабълът започна да завива и доктор Свенсон се осмели да погледне надолу. През пролуките в мъглата видя нещо подобно на блатисто пасище, из което тук-там стърчаха дървета. Видя и светлини, първо мъждиви и примигващи, но ставаха все по-ясни, а после и някаква постройка.