Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
Беше огромна, но относително ниска — на два или три етажа. Като цяло бе във формата на откачена челюстна кост, а центърът бе зает от някаква декоративна градина. Докато дирижабълът се снишаваше, доктор Свенсон видя още подробности: големия открит площад отпред, претъпкан с карети и осеян с подобни на мравки (или на мишки, когато се приближиха още) кочияши и коняри. Погледна от другата страна и видя как на покрива някой размахва два фенера. Зад него чакаха хора — сигурно да завържат котвените въжета. Приближаваха се… на сто крачки, на седемдесет… Изведнъж Свенсон се уплаши, че ще го видят, и легна на покрива на гондолата. Стоманената повърхност беше леденостудена.
Снишиха се още. Той чуваше отдолу викове, после чу как се отваря прозорец и ответен вик от гондолата.
Кацаха в Харшморт Хаус.
Нямаше оръжие, беше изтощен, а долу имаше куп яки мъжаги, които горяха от желание да го хванат. В гондолата пък имаше още врагове — Крабе, Аспиш, Лоренц, госпожица Пул… и под тяхна власт, в кой знае какво състояние, или, ако трябваше да е съвсем честен, кой знае на чия страна — Елоиз Дужон. Чу под себе си изпукване, после силно металическо дрънчене, което свърши с тежък удар на стомана в камък. Гондолата се разлюля, чуха се гласове — Крабе викаше нещо, а после и госпожица Пул. Някой отдолу им отговори и после в разговора се включиха толкова много гласове, че доктор Свенсон не можеше да ги следи, но явно пътниците слизаха от гондолата.
— Най-сетне — чу гласа на Крабе. — Готово ли е всичко?
— Беше чудесно — казваше госпожица Пул на някой друг. — Макар че не мина без приключения.
— Нямам представа — продължи Крабе. — Лоренц казва, че може, но това е ново за мен. Да, два пъти, втория път право в сърцето…
— Леко! Леко! — Това беше Лоренц. — И лед, ще ни трябва вана, пълна с лед — хайде, всички да хванат! Бързо, нямаме време!
— Да… да… разбирам… — Пак гласът на заместник–министъра.
— А Карфакс? Бакс-Саорн? Баронеса Роот? Госпожа Крафт? Анри Сонк? Отлично. А знатният ни домакин?
— Полковникът нарани глезена си, да — изкикоти се госпожица Пул. Имаше ли нещо, което тази жена да не смята за забавно? — в смъртоносна битка с разгорещения доктор Свенсон. Но пък смъртта на горкия доктор също беше гореща!
Разсмя се на тъпия си каламбур и полковник Аспиш се присъедини към нея с гръмко „ха-ха-ха“, В емоционалното състояние, в което се намираше Свенсон, му се струваше абстрактно, че се забавляват с това как е бил изгорен в пещта.
— Насам, насам, да. Наистина, госпожице Пул, пътуването май ней е понесло!
— И въпреки това тя изглеждаше толкова разбрана, полковник. Може би дамата просто се нуждае от още от любезното ви внимание.
Отвеждаха Елоиз. Беше жива. Какво й бяха направили? И по-лошо, какво имаше предвид госпожица Пул под „разбрана“? Елоиз беше дошла в Тар Менър с някаква цел, нищо, че тя бе изтрита от паметта й. Кой беше Свенсон да реши коя е тя в действителност? Спомни си топлите й устни и съвсем се обърка. И въпреки това страхът му да не го открият не му позволи да надникне надолу. Секундите се влачеха и той си мърмореше, копнееше всички да се махнат от покрива колкото се може по-бързо.
Накрая гласовете утихнаха. Ами хората, които завързваха дирижабъла и го пазеха? Чу приглушено щракане откъм люка под себе си. След миг капакът се вдигна и се показа покритото с машинно масло лице на някакъв човек с работен комбинезон. Видя Свенсон и отвори уста да извика. Свенсон с всички сили го изрита в лицето и мъжът се елече през отворения люк. Свенсон бързо се вмъкна след него, спусна крака в кръглата дупка и буквално скочи върху стенещия зашеметен човек, който изпъшка и замря. Доктор Свенсон го огледа. Жив беше. От джоба на комбинезона му се подаваше мазен гаечен ключ. Докато го взимаше и преценяваше тежестта му, Свенсон си спомни другия гаечен ключ и господин Коутс в Тар Вилидж, и свещника, с който бе убил бедния Старк, също. Нима зверствата бяха станали толкова необходима и естествена тактика? Нима едва предната нощ графът му бе припомнил вината му за отравянето на онзи човек — негодник, не че това имаше значение — в Бремен? Къде бяха сега всичките тези скрупули?
Внимателно тръгна през гондолата, която бе разделена на по-малки помещения като тясната, но добре разпределена вътрешност на яхта. До стената имаше кожени пейки, малки масички и нещо, което приличаше на шкаф за напитки — да, бутилките се виждаха през стъклената витрина. Вцепенените пръсти на Свенсон не можеха да се оправят с малкото ключе, така че той вдигна гаечния ключ и фрасна витрината. Извади бутилка коняк и измъкна тапата със зъби. Отпи голяма глътка, закашля се и доволен от плъзналата в тялото му топлина, отпи пак. Издиша шумно, очите му се насълзиха и отпи още веднъж. Остави бутилката — искаше да се стопли и да се ободри, а не да се напие.