Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
— Хм, мъгла! — възкликна Шефа и стана от креслото. — Мъгла! Повикай го по телефона… повикай го и му кажи — мъгла, не мъгла — да тръгва.
— Самолетът не може да излети, щом има мъгла — каза Адъм.
— Ти го повикай и му кажи, че момчето тук… момчето тук… синът ми… — Гласът му не замря, а секна с такъв звук, като че рязко бе спрял тежкотоварен влак, и Шефа впи в Адъм поглед, пълен с дълбоко възмущение и укор.
— Доктор Бърнъм ще излети при първа възможност — отвърна невъзмутимо Адъм. И след като издържа пълния с възмущение и укор поглед на Шефа, добави: — Мисля, че няма да е зле да полегнете, губернаторе. Да си отпочинете.
— Не — изхриптя Шефа, — в никакъв случай.
— От това, че няма да легнете, полза няма да има. Само ще хабите сили. Но полза никаква.
— Полза — повтори Шефа, — полза… — И стисна пестници, сякаш се мъчеше да улови във въздуха някаква материя, която се разпадаше при неговия допир и ставаше неосезаема.
— Препоръчвам ви да си легнете — каза Адъм тихо, почти меко. После се обърна и погледна въпросително Луси.
Тя завъртя глава.
— Не, докторе — каза едва чуто. — И аз ще чакам.
Адъм кимна в знак на съгласие и излезе. Аз го последвах.
Догоних го в коридора.
— Какво е положението? — попитах го.
— Лошо — отвърна той.
— Колко лошо?
— Парализиран е и е в безсъзнание — каза Адъм. — Крайниците му са съвсем отпуснати. Изгубил е всякакви рефлекси. Вземеш ръката му, а тя като желе в твоята. Рентгенът — направихме снимка на черепа — показва, че петият и шестият шийни прешлени са счупени и разместени.
— Къде е това чудо?
Адъм докосна с два пръста врата ми под тила.
— Тук — каза той.
— Искаш да кажеш, че му е счупен вратът?
— Да.
— Аз мислех, че от това се умира.
— Обикновено се умира — отвърна. — А ако е малко по-нагоре — неизбежно.
— Има ли някакви изгледи да оживее?
— Има.
— Само да оживее или да оздравее напълно?
— Да оздравее напълно. Или почти напълно. Но вероятността е много малка.
— Какво смяташ да предприемеш?
Той се обърна към мен и сега аз видях, че лицето му имаше такъв вид, сякаш и на него му бяха счупили врата. То беше бяло като вар и измъчено.
— Трудно е да се отговори на този въпрос — отвърна Адъм. — Трябва да помисля. Сега не ми се ще да говоря за това.
И се обърна, изопна рамене и закрачи по лъснатия паркет на коридора, който блестеше под меката светлина като кафяв лед.
Върнах се в чакалнята, където сред пъстрите кретонени калъфи, цветята и акварелите Луси Старк и Шефа седяха един срещу друг. Сегиз-тогиз тя вдигаше очи от скута си, в който лежаха сключени синежилите й ръце, и поглеждаше мъжа си през пространството, което ги разделяше. Шефа нито веднъж не срещна погледа й, защото се беше втренчил в камината, където тлееха със студен огън изкуствените пънове.
След един час в чакалнята влезе сестра и съобщи, че мъглата се е вдигнала и доктор Бърнъм вече е излетял. Щом пристигнел, щели да ни уведомят. След това тя излезе.
Шефа остана мълчалив минута-две, после ми каза:
— Слез долу и вземи летището. Попитай ги как е времето при тях. Кажи да предадат на Захарчо, че съм казал незабавно да отиде там. И обясни на Мърфи, че незабавно значи незабавно. Бог да ги… — И клетвата, отправена неизвестно към кого, остана недоизречена.
Слязох до телефонните кабини на първия етаж, за да предам тези безсмислени нареждания на Захарчо и Мърфи. Захарчо и без това щеше да гони като луд, а Мърфи — лейтенантът, който командуваше мотоциклетния ескорт — знаеше много добре, че е назначен на този пост не за да си играе на шикалки. Все пак аз се обадих на летището, откъдето ми казаха, че е излязъл вятър и мъглата се вдига, а после предадох на Мърфи нарежданията.
Когато напусках кабината, пред мен изникна Сади. Преди това навярно е била седнала на някоя от пейките в тъмния ъгъл на фоайето, защото, като влизах в кабината, не я видях.
— Ако беше извикала „бау“, щеше да ми се пукне сърцето и да се свърши с мен веднъж за винаги — казах.
— Как е положението? — хвана ме тя за ръкава.
— Лошо. Счупил си е врата.
— Има ли изгледи да оживее?
— Доктор Стантън каза, че има, но не забелязах да се усмихва.
— Какво ще предприемат? Ще го оперират ли?