![Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/4/2/mihrimah-dshcheryata-na-nalozhnicata-velikolepniyat-vek-2-download.jpg)
Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]». Краткое содержание книги:
Така един ден, например, тя се загледа в престилката му отпред и се разсмя.
– Неприлично ли ще е да попитам моята принцеса защо се разсмя?
– Гледам тази ваша торба отпред. Никога не е празна.
– Зидарите са така, принцесо! В големия джоб на престилката, носят комплекта с инструментите. И каменоделците, и зидари в Европа си слагат такива кожени престилки с разделения, видях го по едно време на походите ни там.
– Комплект ли? Какво е това?
– Инструментите, които строителят използва, докато иззижда стените.
– Какво представляват, ще ми ги покажете ли?
С шумно дрънчене Синан извади от джоба целия комплект и ги нареди внимателно върху масата.
– Това какво е?
Михримах взе нещото с двата остри края и се опита да ги разтвори.
– Пергел.
– За какво служи?
– Да се очертават окръжности. Ако желаете, ще ви покажа как се използва.
Взе инструмента, който му подаде тя, постави едното му рамо в определена точка, другото го остави свободно и завъртя бавно между пръстите си малката топка на върха, където се събираха.
– Ето така. Видяхте ли?
Пред фигурата на моментално появилата се върху хартията окръжност тя оживено попита:
– Мога ли и аз да го направя?
– Разбира се, че ще го направите.
Синан наблюдаваше с умиление как се стараеше с несвойствени движения да върти пергела, без да му повдига рамената.
– Видяхте ли, ето че става! – поощри я той.
– Като че ли не успяхме да го изпипаме така равномерно като вас. Ами това какво е?
– Клин.
– За бога, Майстор Синан! Не ни залъгвайте! Как ще е клин? Това е дебел грамаден пирон.
– Така го наричат зидарите, принцесо. Тази, плоската част, се допира към камъка, с чука започват да удрят по топката отзад, удрят ли, удрят... така дялкат камъка.
И този ден, щом зърна Михримах пред себе си, Синан забрави всякаква умора. При нея имаше още едно момиче. Виждаше го за пръв път. Докато придворните му помагаха да извади рулата със скиците от подмишниците му, без да се развият, забеляза, че то го гледа с най-голямо внимание. И то беше много красиво. Но явно по-малко на години от Михримах.
– Нурбану! – посочи я Михримах. – Моята сестра.
– Сестра ли?
Нурбану се засмя.
– Да, да! Много обикна мен тази сестра. Истинско име е Сесилия Бафо, моя сестра казва Нур-ба-ну. И Сесилия много обича Нур-ба-ну.
Чуруликащото говорене на момичето и разделянето на думите на срички разсмя и тримата.
– Скиците ли донесохте, Майстор Синан? – попита Михримах.
Майсторът разгъна едно от рулата върху масата.
– Ето така ще изглежда главното кубе – показа го той.
Гласът му прозвуча така, сякаш вече наистина строеше кубето.
– От четирите страни ще се издигат по две изящни минарета.
– Стените ще издържат ли тежестта на кубето?
Синан не отговори – той просто чезнеше в сините очи на своята тайна любов.
– Тежестта! – повтори тихо отново Михримах. – Стените ще я издържат ли?
Нурбану не разбираше целия им разговор, но очите й шареха между Синан и Михримах. От време на време хвърляше по един поглед и към скицата върху хартията.
– Тогава, когато си говорехме с вас, тоест с Дилруба, стана въпрос за „Айя София“.
– Какво беше? Не мога да се сетя.
„Разбира се, че няма да се сетиш – си рече Синан. – От къде на къде ще знаеш, че когато каза „Жалко, някой ден това кубе ще се срине", аз се заклех. Заклех се да изградя такива подпори за кубето на „Айя София“ че и след хиляда години то да не мръдне. Откъде ще знаеш, че за кубето на Дилруба смятах и изчислявах месеци, години наред“.