Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

Не помнеше отново да е заспивала, но се събуди — този път по-кротко, — облегната на стената на пещерата. Вратът й беше схванат и докато го разтриваше, забеляза, че някой клечи до торбата й — смътен силует, осветен от слабото розово сияние на кристалите на дуорите.

— Ей! Какво правиш?

Силуетът се извърна, отворил широко очи.

— Събуди ли се? — обади се тролът.

— Бинабик? — Мириамел го изгледа онемяла, след това скочи и изтича до него. Сграбчи го в прегръдката си, разтърсена от бездиханен смях. — Майко на милосърдието! Бинабик! Как си? Как се добра дотук?

— Дуорите ме намериха да бродя по стълбището — отвърна той, след като тя го пусна. — Тук съм отскоро. Не исках да те будя, но умирам от глад, затова тършувах в торбите…

— Мисля, че е останала коричка хляб и може би малко сушени плодове. Тя зарови в багажа. — Толкова съм щастлива, че те виждам. Не знаех какво се е случило с теб! Онова същество, онзи монах! Какво стана?

— Убих го. Или може би го избавих. — Бинабик тръсна глава. — Не знам. За момент той стана себе си и ме предупреди, че норните са… как го каза?… „не за вярване измамни“. — Той взе парчето твърд хляб, което му подаде Мириамел. — Някога го познавах като човек. Двамата със Саймън го срещнахме сред развалините на „Свети Хоудрунд“. Не сме били приятели — с Хенгфиск де, — но да беше видяла очите му!… Такова ужасно нещо не бива да се прави на никого. Нашите неприятели трябва да отговарят за много неща.

— Какво мислиш за дуорите? Казаха ли ти защо ме отвлякоха? Ти също ли си техен пленник?

— Не знам дали пленник е точната дума — отвърна замислено Бинабик. — Да, Юис-фидри ми разказа много неща, когато ме намериха, и после, докато идвахме насам. Поне за известно време.

— Какво искаш да кажеш?

— В тунелите има войници — отвърна тролът. — А също и други, норни, предполагам, макар че не ги видяхме, както видяхме войниците. Но дуорите със сигурност ги усетиха, а не мисля, че се преструваха заради мен. Изпаднаха в ужас.

— Норни? Тук? Но аз мислех, че те не могат да дойдат в двореца!

Бинабик помръдна рамене.

— Кой може да каже? Техният неумиращ господар не може да посети това място, но не ми изглеждаше вероятно живите норни да искат да влязат тук. И все пак, ако всичко, което съм си мислел за истина, сега се окаже измама, не бих се изненадал и от това.