Хари Потър и огненият бокал
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Хари Потър #4
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт България
- ISBN: 954-446-621-5
- Переводчик: Мариана Екимова-Мелнишка
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Хари Потър и огненият бокал». Краткое содержание книги:
— На три, нали? — рече Хари. — Едно… две… три…
Двамата със Седрик едновременно уловиха дръжките. Изведнъж Хари усети силно дръпване някъде зад пъпа си.
Краката му се отделиха от земята. Ръката му като че ли залепна за дръжката на Тримагическата купа, която вече неудържимо го теглеше през воя на вятъра и сред вихрушка от цветове, заедно със Седрик от другата й страна.
ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ВТОРА
ПЛЪТ, КРЪВ И КОСТ
Хари усети как стъпалата му се удариха в земя. Изкълченият му крак се огъна и той политна напред. Най-сетне ръката му се отлепи от дръжката на купата. Той погледна нагоре и попита:
— Къде сме?
Седрик поклати глава в недоумение, изправи се, помогна на Хари да се вдигне на крака и двамата се огледаха наоколо.
Намираха се извън територията на „Хогуортс“. Явно бяха пропътували километри — може би стотици километри — и дори планините, опасващи замъка, бяха останали далече назад. Стояха сред тъмно и буренясало гробище. От дясната им страна зад голямо тисово дърво се очертаваше черен силует на малка църква, а отляво се издигаше хълм. Хари едва различи очертанията на голяма стара къща на върха на хълма.
Седрик погледна Тримагическата купа и после извърна очи към Хари.
— На теб някой казвал ли ти е, че купата е летекод? — попита той.
— Никой — отвърна Хари и огледа гробището. То бе потънало в тишина и изглеждаше направо зловещо. — Това да не е част от изпитанието?
— Не знам — рече Седрик и в гласа му пролича притеснение. — Да извадим пръчките, а?
— Да — промълви Хари, доволен, че Седрик го бе изпреварил с това предложение.
Двамата извадиха магическите си пръчки. Хари не спираше да се оглежда наоколо. Отново го обзе натрапчивото чувство, че ги наблюдават.
— Някой идва — сепна се той.
Като се взряха през мрака, забелязаха една фигура да се приближава към тях право през гробовете. Хари не можеше да различи лице, но по начина, по който се движеше и държеше ръцете си, личеше, че човекът носи нещо. Непознатият бе нисък на ръст, с наметало и качулка, спусната ниско над очите да прикрие лицето. След още няколко крачки, докато разстоянието помежду им се скъсяваше, Хари видя, че в ръцете на приближаващия се има нещо като бебе… или може би вързоп дрехи.
Хари бавно свали пръчката си и хвърли бърз поглед към Седрик, който го погледна озадачен. И двамата отново се взряха в приближаващата се фигура.
Тя спря до една висока надгробна плоча само на няколко метра от тях. За миг Хари, Седрик и ниската фигура само се гледаха.
И тогава, без никакъв предварителен признак, белегът на Хари сякаш се взриви от болка. Тя бе непоносимо мъчителна, никога не бе изпитвал подобно нещо в живота си. Пръчката се изплъзна между пръстите му, когато той вдигна и двете си ръце към челото. Коленете му се подкосиха, свлече се на земята и вече не виждаше нищо, а главата му сякаш щеше да се пръсне.
Някъде отдалеч над него се разнесе силен студен глас, който заповяда:
— Убий излишния!
После нещо изсвистя и втори глас прониза нощта с думите:
— Авада Кедавра!
Взрив от ослепителна зелена светлина сякаш проби клепачите на Хари. Той чу нещо тежко да пада на земята до него, гадеше му се от ужасната болка в белега, после тя утихна… Като предчувстваше с ужас какво му предстои да види, Хари отвори очи.
Седрик лежеше с разперени ръце на земята до него. Беше мъртъв.
За секунда, равна на цяла вечност, Хари се взря в лицето му, гледаше отворените сиви очи, празни и безизразни като прозорци на запустяла къща, полуотворената уста, застинала в лека изненада. И преди съзнанието на Хари да проумее това, което става, преди да усети нещо друго, освен нямо вцепенение, някой го изправи на крака.
Дребният човек под наметалото бе оставил вързопа и със светеща магическа пръчка задърпа момчето към мраморната надгробна плоча. На слабата светлина Хари едва успя да разчете името върху плочата, преди да го блъснат силно към нея.
Загърнатият в наметалото вече усукваше с магия здрави въжета около момчето и го привърза от главата до петите към камъка. Хари долавяше плитко учестено дишане откъм качулката. Той се опита да се отскубне, но мъжът го удари — удари го с ръка, на която липсваше един пръст. Тогава разбра кой е под качулката. Беше Опаш.
— Ти?! — викна изумен Хари.
Но Опаш продължи да го връзва, без да отговори. После набързо провери здравината на въжетата с неудържимо треперещи пръсти, които се бореха с възлите. Като се увери, че Хари е така плътно овързан за плочата, та не може да мръдне и на сантиметър, Опаш измъкна от мантията си дълго парче от някакъв черен плат и грубо го натъпка в устата му. После, без да продума, се обърна и изчезна. Хари не можеше нито да издаде звук, нито да види накъде се бе запътил Опаш, не можеше дори да извърне глава да погледне зад плочата. Виждаше само право пред себе си.