Децата на капитан Грант
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечо Обов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Децата на капитан Грант». Краткое содержание книги:
Но на третия ден колибите се отвориха. Диваците, мъже, жени, деца, т.е. неколкостотин маори, се събраха в паха, мълчаливи и спокойни.
Кай Куму излезе от своята каза и застана, заобиколен от главните вождове на племето, в центъра на паха върху една площадка, висока няколко стъпки. Туземците образуваха полукръг на няколко метра зад него. Всички пазеха пълно мълчание.
По даден знак от Кай Куму един воин се запъти към Варе Атуа.
— Помни молбата ми — каза леди Елена на мъжа си. Гленарван я притисна към сърцето си. В този момент Мери Грант се приближи до Джон Манглс.
— Лорд и леди Гленарван — каза тя — ще разберат, че ако една съпруга може да умре от ръката на мъжа си, за да се избави от позорен живот, и една годеница също може да умре от ръката на годеника си. Джон, в този върховен момент не мога ли да кажа, че дълбоко в сърцето ви аз отдавна съм ваша годеница? Мога ли да разчитам на вас, скъпи Джон, както леди Елена на лорд Гленарван?
— Мери! — възкликна младият капитан обезумял. — Ах, скъпа Мери!…
Той не можа да довърши. Рогозката се повдигна и пленниците бяха поведени към Кай Куму. Двете жени се бяха примирили със съдбата си. Мъжете прикриваха душевните си терзания под маската на външно спокойствие, което свидетелствуваше за свръхчовешка енергия.
Стигнаха до новозеландския вожд. Той не забави присъдата си.
— Ти ли уби Кара Тете? — запита той Гленарван.
— Аз го убих — отговори лордът.
— Утре при изгрев слънце ти ще умреш.
— Сам ли? — попита Гленарван, чието сърце биеше до пръсване.
— О! Ако животът на нашия Тохонга не беше по-скъп от вашия! — възкликна Кай Куму, чиито очи изразяваха свирепо съжаление.
В този момент между туземците настъпи раздвижване. Гленарван хвърли бърз поглед около себе си. Тълпата направи път и един боец се появи, потънал в пот и капнал от умора.
Щом го забеляза, Кай Куму му каза по английски с явното намерение да бъде разбран от пленниците:
— От лагера на пакеките ли идваш?
— Да — отговори маорът.
— Видя ли пленника, нашия Тохонга?
— Видях го.
— Жив ли е?
— Той е мъртъв! Англичаните го разстреляха! Участта на Гленарван и на другарите му беше решена.
— Всички — извика Кай Куму, — всички ще умрете утре на разсъмване!
И така еднакво наказание очакваше всички пленници. Леди Елена и Мери Грант издигнаха към небето очи, изпълнени с върховна благодарност. Пленниците не бяха върнати във Варе Атуа. Този ден те трябваше да присъствуват на погребението на вожда и на кървавите церемонии, които го придружаваха. Един отряд туземци ги отведе на няколко крачки до дънера на едно огромно дърво „куди“. Там пазачите застанаха до тях, без да ги изпускат от погледа си. Останалата част от племето, потънала в обредна печал, сякаш ги беше забравила.
Установените от обичая три дни от смъртта на Кара Тете бяха изтекли. Тъй че душата на покойника беше окончателно напуснала тленните му останки. Церемонията започна.
Тялото бе поставено върху една площадка в средата на паха. То беше облечено в скъпи дрехи и покрито с великолепна рогозка от формиум. На главата му, украсена с пера, бе поставен венец от зелени листа. Лицето, ръцете и гърдите му, намазани с масло, не показваха признаци на разложение.
Роднините и приятелите се приближиха до площадката и изведнъж сякаш под знака на някакъв капелмайстор, който дирижира погребална песен, се разнесе мощен концерт от плач, стонове и ридания. Оплакваха умрелия с плачевен и тежък ритъм. Близките му си биеха главите. Роднините си раздираха лицата с нокти и проливаха повече кръв, отколкото сълзи. Нещастните жени изпълняваха добросъвестно този дивашки дълг. Но тези демонстрации не бяха достатъчни, за да успокоят душата на покойния, чийто гняв щеше сигурно да се стовари върху ония от неговото племе, които го бяха надживели. И войниците му, не можейки да му върнат живота, решиха, че той не бива да съжалява на онзи свят за благата на земния живот. Ето защо съпругата му не трябваше да изоставя своя съпруг сам в гроба. Впрочем и тя самата нямаше да иска да го преживее. Такъв беше обичаят, съгласуван със съпружеския дълг, и примери за подобни саможертви не липсват в новозеландската история.
Появи се вдовицата. Тя беше още млада жена. Косите й бяха в безпорядък и падаха върху раменете. Риданията и виковете й се издигаха към небето. Стенанията й се прекъсваха от несвързани думи, от съжаления и от откъслечни фрази, в които тя възхваляваше добродетелите на умрелия, и изведнъж в неудържим пристъп на скръб тя се просна в подножието на могилата и започна да си удря главата в земята.
В този момент Кай Куму се приближи до нея. Нещастната жертва се изправи бързо, по един силен удар с „мере“, особен вид боздуган, който вождът държеше в ръка, я повали на земята. Тя падна като ударена от мълния.