Магьосникът

И в нощта преди Жътва това си остана вярно. Сюзан подмина родната си къща и продължи към „Почивка за Пътника“ малко след като слънцето се беше скрило зад хълмовете, изпълвайки Хай Стрийт с плътни тъмни сенки.

Улицата беше почти опустяла, макар че беше нощта преди Жътва. Оркестърът, който свиреше в „Зеленото сърце“ всяка нощ през последната седмица, го нямаше; от време на време се чуваха гърмежи на фишеци, но не и смехът и писъците на децата; само няколко от множеството пъстри фенери бяха запалени.

От почти всяка веранда се пулеше по едно плашило. Сюзан потръпна под погледа на празните им очи.

Всичко си беше почти както обикновено в кръчмата. Коневръзите бяха претъпкани (още коне бяха вързани за перилата пред магазина от другата страна на улицата) и от прозорците се лееше светлина — толкова много прозорци и светлина, че странноприемницата приличаше на самотен кораб в тъмното море, — но не се чуваха обичайните викове и тостове, а само игривите звуци, изливащи се от пианото на Шеб.

Добре си представяше клиентите — бяха стотина, а може би и повече, — които просто се мотаят насам-натам и пият. Не разговарят, не се смеят, не играят на зарове и не обсъждат резултатите от играта. Момичетата стоят без работа, никой не иска жътвени целувки, никой не се впуска в спорове, които завършват с юмручна схватка. Хората се веселяха близо до мястото, където бяха затворени възлюбеният й и приятелите му. Хората нямаше да предприемат нищо друго тази нощ, освен да пият. Ако имаше късмет… ако беше смела и късметлийка…

Когато остави Пайлън пред кръчмата, някой се размърда в сенките. Тя се вцепени, но първите оранжеви лъчи на луната осветиха лицето на Шийми. Девойката се отпусна — дори се засмя, по-скоро на себе си. Той беше част от техния ка-тет.

— Сюзан! — прошепна младежът, свали сомбрерото и го притисна към гърдите си. — Чаках те.

— Защо?

— Щото знаех, че ще дойдеш. — Той погледна към кръчмата — тъмен силует, откъдето се лееше яростна светлина върху площада. — Отиваме да освободим Артър и другите, нали?

— Надявам се.

— Трябва да го направим. Хората вътре не приказват, няма нужда да си говорят. Знаят го, Сюзан, дъще на Пат, просто го знаят.

— Вътре ли е Корал? — попита тя.

Шийми поклати глава.

— Отиде в къщата на кмета. Каза на Стаили, че ще помага да подготвят телата за погребението вдругиден. Мисля, че Големите ковчези потеглят и тя ще тръгне с тях. — Вдигна ръка и изтри сълзящите си очи.

— Мулето ти, Шийми…

— Оседлано е, сложих му дългата юзда.

Тя смаяно го зяпна.

— Как се досети, че…

— Точно както разбрах, че идваш, Сюзан-сай. Просто си знаех. — Той сви рамене и добави: — Капи е отзад. Вързах го за помпата.

— Отлично! — Сюзан порови в дисагите си и извади от малките бомбички. — Ето. Вземи няколко от тези. Имаш ли кибрит?

— Аха. — Не я попита нищо, просто напъха фишеците в предния си джоб. А тя, която никога не беше минавала през люлеещите се врати на „Почивка за пътника“, го попита: