Магьосникът
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Магьосникът». Краткое содержание книги:
Спасяват се като по чудо и продължават пътя си към митичната Тъмна кула, ала Роланд внезапно осъзнава, че за да не загуби приятелите си, трябва да им разкаже за онзи болезнен период от младостта си, който досега е пазил в тайна.
Това е историята за трагичната любов между Роланд и красивата Сюзан, за приключенията му с верните приятели Кътбърт и Алан в баронство Меджис, където всеки се стреми да притежава вълшебното кълбо — частица от Дъгата на Магьосника.
— Огънят ще гори и плашилата ще пламтят с него! — заяви Джонас. — Това е всичко, което ще съобщиш.
И беше прав, както забеляза Ленгил. Беше изписано на лицата им. Не само решението да постъпят правилно, но и някакво подличко очакване. Червеноръките плашила бяха само останки от старите обичаи. Те бяха част от церемонията. От поколения древните церемонии не бяха прилагани (освен от време на време в тайни храмове), но когато светът се промени, старите обичаи се възродиха.
„Бъди кратък“ — каза Джонас и това се оказа отличен съвет. Не беше човек, който Ленгил би желал да се мотае наоколо в мирно време, но бе полезен при подобни събития.
— И дано боговете ви дадат мир! — каза той, отстъпи назад и скръсти ръце, за да покаже, че е свършил. — Нека боговете дадат мир на всички ни.
— Дълги дни и приятни нощи — отвърнаха всички в хор. След това се обърнаха и си тръгнаха да вършат делата, с които хората винаги се занимават в следобеда преди Жътва. Мнозина от тях, помисли си Ленгил, щяха да отидат в „Почивка за Пътника“ или в хотел „Бейвю“. Вдигна ръка и потри челото си. Мразеше да говори пред хора — и точно днес му беше особено неприятно, — но реши, че се е получило добре.
6
Тълпата безмълвно се разпръсна. Повечето от зяпачите, както Ленгил бе предвидил, се насочиха към баровете. Пътят им минаваше покрай затвора, но малцина погледнаха натам… Верандата беше празна (запазена беше за червеноръкото плашило, скрито в килера на шериф Авери), а вратата беше отворена както обикновено в горещите и слънчеви следобеди. Момчетата бяха вътре, нямаше ни най-малко съмнение, но нямаше следа от каквато и да е охрана.
Ако хората, които се спускаха по хълма, се бяха сетили, можеха да измъкнат Роланд и приятелите му без никакви проблеми. Вместо това минаваха с наведени глави, без да разговарят, упътени към очакващите ги питиета. Днес не беше решаващият ден.
Утре обаче…
7
Недалеч от Бар Кей Сюзан видя нещо на хълма, което я накара да изтърве юздите и да зяпне от изумление. Далеч на запад група каубои беше обградила най-големия табун на Ската, който тя някога беше виждала: там имаше най-малко четиристотин коня.
Каубоите не ги насочваха отвъд Ската: табунът, толкова голям, че се носеше по тревата като сянка на облак, отиваше на запад, към Висящата скала.
Сюзан беше вярвала на всичко, което казва Роланд, но тази гледка я накара да реагира също като баща си.
Конете, разбира се!
— Мръсници! — промърмори тя. — Проклети конекрадци!
Обърна Пайлън и препусна към изгорялото ранчо. От дясната й страна сянката й ставаше все по-дълга. Над главата й Демонската луна призрачно сияеше в дневното небе.
8
Притесняваше се да не би Джонас да е оставил пазачи в Бар Кей — така и не разбра защо не го е направил, но страхът й се оказа безпочвен. Ранчото беше празно, както беше от пет-шест години, след като огънят го беше изравнил със земята. Въпреки това забеляза следи от сутрешния сблъсък и когато влезе в землянката, където момчетата бяха спали, веднага съзря зейналата в пода дупка. Джонас не си беше направил труда да я прикрие, след като беше прибрал оръжията на Алан и Кътбърт.
Мина по пътеката между наровете, приклекна и надникна в дупката. Беше празна.
Поколеба се, гледайки към трите легла. Кое ли беше на Роланд? Предположи, че би могла да отгатне — обонянието щеше да й подскаже, чудесно познаваше миризмата на кожата и косата му, — но си помисли, че е по-добре да потисне подобни чувства. Сега трябваше да бъде твърда и бърза — да действа, без да губи време.
„Пепел“ — прошепна леля Корд едва чуто. Сюзан тръсна нетърпеливо глава да прогони гласа й и излезе навън.
Нямаше нищо зад сградата, нито пък в тоалетната или някъде наоколо. Обиколи старата кухня и там откри онова, което търсеше — сложено наяве, без никакъв стремеж да бъде скривано: двете бъчвички, които тя лично беше сложила на гърба на Капричозо.
Споменът за мулето й напомни и за Шийми с изпълненото му с надежда момчешко лице. „Искам да получа една целувчица за fin de aco от теб, точно това искам.“