Магьосникът
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Магьосникът». Краткое содержание книги:
Спасяват се като по чудо и продължават пътя си към митичната Тъмна кула, ала Роланд внезапно осъзнава, че за да не загуби приятелите си, трябва да им разкаже за онзи болезнен период от младостта си, който досега е пазил в тайна.
Това е историята за трагичната любов между Роланд и красивата Сюзан, за приключенията му с верните приятели Кътбърт и Алан в баронство Меджис, където всеки се стреми да притежава вълшебното кълбо — частица от Дъгата на Магьосника.
— Какво правят с палтата и шапките си, и с наметалата си, когато влизат в кръчмата? Сигурно ги свалят, пиенето здравата загрява.
— О, да. Слагат ги на една дълга маса точно зад вратата. А когато си тръгнат, спорят кое на кого е.
Девойката кимна, обмисляйки бързо нещата. Шийми стоеше пред нея и все още притискаше сомбрерото към гърдите си — беше я оставил да прави онова, което той не можеше… или поне не по обичайния начин. Накрая тя отново вдигна глава:
— Ако ми помогнеш, Хамбри ще бъде затворен за теб… както и Меджис… и цялата Външна арка. Ще трябва да тръгнеш с нас, ако се измъкнем. Схващаш ли?
Очевидно я беше разбрал, защото лицето му грейна.
— Аха, Сюзан. Да тръгна с теб и Уил Диърборн, и Ричард Стокуърт, и най-добрия ми приятел, господин Артър Хийт. Да ида във Вътрешността. Ще видим сгради, и статуи, и жени в рокли като приказни принцеси, и…
— Ако ни хванат, ще ни убият.
Усмивката му помръкна, но в очите му нямаше сълзи.
— Аха, шъ ни убият, ако ни хванат, сигурно е.
— Въпреки това ще ми помогнеш, така ли?
— Капи е оседлан — повтори Шийми. Тя прие думите му за достатъчно категоричен отговор. Наведе се, стискайки с една ръка пръстите му, а с другата рога на седлото си — и го целуна по бузата. Той й се усмихна.
— Ще дадем всичко от себе си, нали? — попита го.
— Аха, Сюзан, дъще на Пат! Ще дадем всичко от себе си за своите приятели! Всичко от себе си!
— Чуй какво ще ти кажа.
Започна да му обяснява, а той внимателно я слушаше.
10
Двадесет минути по-късно, когато подпухналата оранжева луна се издигна над градчето като бременна жена, катереща стръмен хълм, един самотен каубой поведе мулето си по Хил Стрийт към канцеларията на шерифа. Хил Стрийт беше потънало в сенки. Около „Зеленото сърце“ имаше светлина, но дори паркът (който в предишните години по това време беше претъпкан, шумен и ярко осветен) беше почти празен. Повечето сергии бяха затворени, а от тези, които работеха, някакъв оборот правеше само гадателят. Тази нощ всички предсказания бяха лоши, но хората въпреки това идваха — не бяха ли се осланяли винаги на надеждата за по-щастливо бъдеще?
Каубоят носеше плътно наметало. Дори ако той имаше женски гърди, не се виждаха. Носеше и огромно, втвърдено от пот сомбреро; ако имаше женско лице, то изобщо не се забелязваше. Чуваше се само глас, напяващ „Безгрижна любов“.
Към седлото на мулето беше завързан огромен денк с парцали или някакви дрехи, въпреки че в сгъстяващия се мрак беше трудно да се прецени. Най-интересното от всичко беше онова, което се поклащаше на врата на мулето като необикновен жътвен амулет — две сомбрера и широкопола пастирска шапка, окачени на едно въже.
Когато каубоят приближи канцеларията на шерифа, престана да си тананика. Мястото щеше да изглежда изоставено, ако не беше лъч светлина, процеждащ се през един от прозорците. На кола на верандата се поклащаше смешно плашило, навлечено с една от куртките на Херк Авери и с тенекиена звезда на гърдите. Не се забелязваха пазачи; нямаше никакъв знак, че тримата най-мразени мъже в Меджис са заключени вътре. Напротив, от сградата едва чуто се разнасяше подрънкване на китара.
То беше заглушено от тихата пукотевица на фишеци. Каубоят погледна през рамо и забеляза човека, който му махна. Кимна, махна му в отговор и върза мулето за коневръза.
11
Вратата се отвори — никой не си беше дал труда да я заключва, — когато Дейв Холис се опитваше, най-малкото за стотен път, да изсвири припева на „Капитан Майлс“. От другата му страна шериф Авери седеше облегнат на креслото си със скръстени на шкембето ръце. Мижава лампа осветяваше стаята.
— Продължавай в този дух, заместник Дейв, и няма да ни се наложи да преживеем екзекуцията — каза Кътбърт Алгууд. Беше застанал до вратата на една от килиите и стискаше решетките. — Ще се самоубием, само и само да не слушаме дрънкането ти.
— Млъквай, червей! — изръмжа шерифът. След като хубаво се беше навечерял с четири пържоли, лениво обмисляше как точно ще разкаже на брат си (и на неговата жена, която беше доста хубавка) в съседното Баронство за днешния героичен ден. Ще трябва да бъде скромен, но при все това да им внуши, че е изиграл главната роля, че ако не е бил той, тримата млади негодници щяха да са…
— Поне недей да пееш — помоли Кътбърт. — Ще направя пълни самопризнания за убийството на Артър Илд, ако щеш, само недей да пееш!
От лявата страна на Бърт Алан беше седнал по турски на нара си. Роланд лежеше на своя с ръце под тила, зазяпан в тавана. Но щом бравата щракна, моментално седна. Сякаш точно този звук беше очаквал.