Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Пиха за последен път от извора, а после събраха колкото можеха да носят от белите плодове. Фелисин трябваше да признае, че се чувства по-здрава (по-закърпена), от много време насам, все едно че спомените бяха престанали да кървят и нищо не бе останало от тях, освен зараснали белези. Но умът й си оставаше размътен. Надеждата й се беше изчерпала.
Хеборик бързо ги поведе по криволичещите улици и улички на древния град, през къщи и сгради, и навсякъде, където се озовяха, се натъкваха на купища и купища мъртви тела — човешки, на превъплъщенци и на Т’лан Имасс, древни сцени на жестока битка. Откраднатото от Хеборик знание бе заседнало в ума на Фелисин, трепет на древен ужас, от който всяка нова сцена на смърт, в която се спъваха, отекваше в душата й. Имаше чувството, че всеки момент ще осъзнае някаква дълбока истина, около която са кръжали всички човешки въжделения, от самото начало на съществуването. „Само пъплим по лицето на света, уязвими и отчаяни твари. Всички опустошителни драми на цивилизации, на народи с техните вярвания и подвизи не значат нищо, не засягат нищо. Животът си пълзи и пълзи, неизменно.“ Зачуди се дали дарбата на откровението — на откритието на смисъла на човешкото — не предлага нищо повече от опустошителното чувство за безсилие. „Само невежият си намира кауза и се впива в нея, защото тъкмо в това се крие илюзията за значимост. Вяра, крал, кралица или император… или възмездие… всичко това са бастионите на глупците.“
Вятърът стенеше в гърбовете им, вдигаше облачета прах под нозете им, стържеше като настървени езици по кожата им. И носеше смътната миризма на подправка.
След около час Хеборик спря. Стояха пред внушителния вход на някакъв храм, чиито колони, тромави и дебели, бяха изваяни в подобие на дървесни стволове. Под хлътналата напукана покривна плоча обикаляше фриз — всеки панел по него представляваше образ, зловещо осветен от светлината, хвърлена от Лабиринта на Кълп.
Магът се беше вторачил в тези образи.
— Дъх на Гуглата! — изпъшка той.
Бившият жрец се усмихваше.
— Колода е — промълви Кълп.
„Поредната жалка претенция за ред.“
— Древната колода, да — кимна Хеборик. — Не са Домове, а Владения. Селения. Можеш ли да различиш Смърт от Живот? А Мрак от Светлина? Виждаш ли владението на Звяра? Кой седи на онзи увенчан с рога трон, Кълп?
— Празен е. Стига да гледам същото, което имаш предвид — по рамката се виждат всевъзможни същества. Тронът е заобиколен от Т’лан Имасс.
— Да, точно той е. Но на трона няма никой, казваш? Любопитно.
— Защо?
— Защото ехото на паметта ми шепне, че там трябваше да има някой.
Кълп изсумтя.
— Е, не е заличен — вижда се гърбът на трона и изглежда също толкова изтъркан от ветрове и пясък, колкото всичко останало.
— Би трябвало да се виждат Необвързаните… тях можеш ли да ги засечеш?
— Не. Може би са отстрани и отзад?
— Възможно е. Между тях ще намериш и Превъплъщенеца.
— Всичко това е възхитително — обади се недоволно Фелисин. — Доколкото разбирам, трябва да влезем тука — след като вятърът минава точно оттук.
Хеборик се усмихна.
— Да. Другият край ще ни предложи изход.
Вътрешността на храма не представляваше нищо повече от един тунел — стените, подът и таванът му бяха скрити зад струпаните пластове пясък. Колкото по-навътре пристъпваха, вятърът извисяваше песента си. След четиридесет крачки видяха смътната охра на светлина пред себе си.
Тунелът се стесни, вятърът виеше и беше трудно да устоят да не се понесат презглава напред, тласкани от яростния му порив. Малко преди изхода се принудиха да се присвият и да залегнат.
Хеборик се задържа пред прага, за да пусне пред себе си Кълп, а след него и Фелисин. Магът пръв пристъпи навън, тя го последва.
Стояха на скална тераса, на входа на пещера високо на склона на стръмнината. Вятърът ги блъскаше, сякаш искаше да ги изхвърли, да ги запокити във въздуха — и да се пребият върху острите зъбери на дъното, на двеста и повече разтега дълбочина. Фелисин се отмести и впи ръце в една от издатините до гърлото на пещерата. Гледката бе секнала дъха й, коленете й се подкосиха.
Вихърът кипеше с цялата си ярост — не пред тях, а под тях, изпълваше необятната падина на Свещената пустиня. Тънка мъгла от ситен прах се стелеше над яростни жълти и оранжеви облаци. Слънцето беше като размазано кълбо червен пламък някъде на запад и ставаше все по-тъмно пурпурно пред погледите им.
След дълго мълчание Фелисин се изсмя горчиво.
— Е, сега само криле ни трябват.