Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
„Интересен подбор на думи. Предполагам, че знае.“
Калам отвори очи. Порталът представляваше непроницаемо тъмно петно на десет крачки от него. Лицето му се сгърчи. „Толкова просто. Калам, ти наистина си дебелоглав кучи син. Запомни, страхът може да съсредоточи и най-задрямалото същество.“
— Плътно след мен — нареди убиецът, извади дългия нож от канията, пристъпи към портала и влезе.
Кожените му обуща се хлъзнаха по песъчлива каменна настилка. Беше нощ, звезди грееха ярко по тесния процеп между високите тухлени постройки. Уличката криволичеше напред и Калам я позна веднага. Наоколо не се виждаше никой.
Убиецът се отдръпна към стената вляво. Майнала се появи, повела своя и неговия кон. Примигна и извърна глава.
— Калам? Къде…
— Тук съм — тихо отвърна убиецът.
Тя се сепна, после въздъхна:
— Три секунди в някакъв град, и вече се криеш.
— Навик.
— Не се съмнявам. — Тя отведе конете по-напред. След миг се появиха Кенеб и Селв, последвани от двете деца.
Капитанът се огледа навъсено и забеляза Калам.
— Ейрън ли е?
— Да.
— Адски тихо е.
— Улицата, на която сме, минава през гробище.
— Страшно приятно — подхвърли Майнала. После посочи сградите от двете им страни. — Но тия приличат на жилищни сгради.
— Такива са… само че за мъртвите. Бедните са си бедни и в Ейрън.
— Колко е до гарнизона? — попита Кенеб.
— Три хиляди крачки — отвърна Калам и смъкна шала от лицето си.
— Трябва да се умием — рече Майнала.
— Жаден съм — каза Ванеб.
— Аз пък съм гладен — добави Кесен.
Калам въздъхна и кимна.
— Надявам се, че разходката по мъртви улици не е лоша поличба — подхвърли Майнала.
— Гробището е обкръжено от кръчми за опечалените — промърмори убиецът. — Няма да вървим много.
Гостилница „Шквал“ претендираше, че е преживявала и по-добри времена, но Калам никак не беше сигурен в това. Подът на гостната беше хлътнал като огромна купа и всички стени се бяха килнали навътре, подпрени тук-там с греди, за да не се сринат. Гнили остатъци от храна и умрели плъхове бавно и търпеливо се бяха смъквали към центъра, трупайки се на миризлива купчина като в олтар за приношения на някое разплуло се в поквара божество.
Столовете и масите се крепяха върху изобретателно набитите си в пода крака в кръг около ямата със смет; само на една маса имаше посетител, все още ненатряскал се до безсъзнание. Една задна стаичка, не по-малко окаяна, предлагаше на по-привилегированите клиенти известна интимност и тъкмо там Калам беше разположил своите спътници да се нахранят, докато приготвяха корито с гореща вода в занемарената градина в двора. След това убиецът се беше довлякъл в гостната и седна на стола срещу самотния, сравнително трезвен все още посетител.
— Зарад храната, а? — каза прошареният напанец, след като убиецът се разположи.
— Най-добрата в града.
— Така поне гласува съветът на хлебарките.
Калам изгледа как синекожият мъж пред него надигна халбата си, изгледа как се размърда изпъкналата му адамова ябълка.
— Като гледам, май ще му удариш още една.
— Като нищо.
Убиецът леко се извърна в стола си, улови унилия поглед на старицата, подпряла се на една от крепящите греди до бурето с ейл, и вдигна два пръста. Бабичката въздъхна, надигна се, спря се да намести ножа за клане на плъхове, затъкнат в колана на мръсната й престилка, и се затътри да донесе още две халби.
— Ръката ще ти счупи, ако я щипнеш по задника — предупреди непознатият.
Калам се отпусна в стола и го изгледа. Можеше да е между трийсет и шейсет, според орисията му. Под острата четина на брадата се виждаше груба сбръчкана кожа. Тъмните очи шареха неуморно насам-натам, без да се спрат на събеседника му. Беше облечен в опърпани дрипи от груб плат.
— Принуди ме да попитам — отрони убиецът. — Кой си ти и каква ти е историята?
Мъжът изправи гръб.
— Да не мислиш, че я разправям на всеки?
Калам изчака.
— Е — продължи мъжът. — Не на всеки. Някои стават груби и престават да те слушат.
Гостът на една от близките маси, пиян-залян, се прекатури от стола си и главата му изтропа на пода. Калам, странникът и жената — току-що наляла две тенекиени халби — изгледаха как пияницата се плъзна по мръсното и повърна върху купчината смет.
Оказа се, че един от плъховете само се е преструвал на умрял — измъкна се и са изкатери по тялото на пияницата, като мърдаше носле.
Странникът срещу убиеца изсумтя.
— Всеки е философ тука.
Старицата донесе пиенето им, странното й ситнене по пода показа, че отдавна е навикнала с неудобствата. Изгледа накриво Калам и проговори на дебралски.