Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
— И само това? Няма дори да се сбогуваш с Кенеб, със Селв или с децата? Няма дори да им позволиш да ти благодарят, че им спаси живота?
— Ако можеш, Майнала, изведи близките си от Ейрън — върнете се в Кюон Тали.
— Недей така, Калам.
— Така е най-безопасно. — Убиецът се поколеба, после добави: — Жалко, че не можа да стане… по-различно.
Резенът диня го удари по бузата. Той избърса лицето си, надигна дисагите и ги метна през рамо.
— Жребецът е за теб, Майнала.
В гостната Калам се върна при масата на капитана.
— Е, аз съм готов.
Нещо подобно на разочарование проблесна в очите на капитана, после той въздъхна и се надигна от стола си.
— Както кажеш. До пристана с „Рагстопър“ е трийсет минути пеша — с малко късмет, ще ми се наложи да си покажа грамотата не повече от десет пъти. Гуглата знае какво друго може да направи човек с една армия, разположила се в един град, а?
— Тая дрипава риза, дето си я навлякъл, няма да помогне много, капитане. Предполагам, че гориш от нетърпение да смениш маската.
— Каква маска? Тая риза си ми е късметът.
Лостара Юил се подпря на стената в стаичката, скръстила ръце, и загледа крачещия напред-назад до прозореца Перла.
— Подробностите — замърмори той. — Всичко е в подробностите. Не мигай, че може да ти убегне нещо.
— Трябва да докладвам на командира на Червените мечове — каза Лостара. — После ще се върна тук.
— Ортал Сетрал ще ти разреши ли, скъпа?
— Не изоставям това преследване… освен ако не ми забраниш.
— Боговете да не дават дано! Компанията ти ми допада.
— Много си духовит.
— Е, чак пък толкова. Но все пак дотук преживяхме доста интересно приключение, нали? Защо да го прекъсваме сега?
Лостара огледа униформата си. Лекотата й беше истинско облекчение — бронята, която беше носила предрешена, съвсем се беше разнебитила и тя с радост я беше зарязала, след като Нокътят изцери раните й.
Перла с нищо не й беше помогнал да повдигне булото на загадката с демона, появил се по време на нощната схватка в равнината, но за Червения меч беше ясно, че този инцидент все още го безпокои. „Както и мен, но това вече е минало. Все пак пристигнахме в Ейрън, все още сме по дирите на убиеца. Всичко е така, както трябва да е.“
— Ще ме изчакаш ли? — попита тя.
Отговори й с широка усмивка.
— До края на времето, скъпа.
— До утре заран е достатъчно.
Той се поклони.
— Ще отброявам ударите на сърцето си дотогава.
Тя излезе от стаята и тръшна вратата зад себе си. Коридорът на хана водеше към дървено стълбище, което я отведе в препълнената гостилница. Комендантският час беше задържал клиентелата, макар че настроението не изглеждаше никак празнично.
Лостара се шмугна под стълбите и мина през кухнята. Очите на готвачката и няколкото й помагачки я проследиха, докато вървеше към задната врата, оставена открехната, за да влиза въздух. Беше свикнала с тази реакция. Червените мечове будеха страх.
Отвори широко вратата и излезе на задната уличка. Речният дъх, смесен с миризмата на сол от залива, я лъхна в лицето. „Моля се никога повече да не ми се налага да пътувам през Имперския Лабиринт.“
Тръгна към главната улица и ботушите й закънтяха по калдъръма.
Десетина войници от армията на Върховния юмрук я спряха, щом стигна първата пресечка на път за гарнизонното укрепление. Сержантът, който ги командваше, я зяпна невярващо.
— Добър вечер, Червен меч.
Тя му кимна.
— Разбирам, че Върховният юмрук е наложил комендантски час. Кажете ми, Червените мечове също ли патрулират по улиците?
— Съвсем не — отвърна сержантът.
У войниците се долавяше някакво стаено очакване, което леко я обезпокои.
— Значи са им възложили други задачи, така ли?
Сержантът кимна бавно.
— Предполагам, че да. Ако се съди по думите ти и по… други неща, май отскоро си тук.
— Да.
— Как дойде?
— По Лабиринт. Имах си… придружител.
— Интересна история, несъмнено — каза сержантът. — Само че сега, ако обичаш, ми предай оръжията си.
— Моля?
— Искаш да се събереш с приятелите си, Червените мечове, нали? Да говориш с командира си, Орто Сетрал?
— Да.
— По заповед на Върховния юмрук от четири дни Червените мечове са под арест.
— Какво?!
— И очакват съд за измяна срещу Малазанската империя. Оръжията, моля.
Стъписана, Лостара Юил не оказа никаква съпротива на войниците, докато я обезоръжаваха. Само зяпаше сержанта.
— Значи… съмняват се във верността ни?
Той й кимна. В очите му нямаше злоба.
— Сигурен съм, че командирът ви ще може да ти разкаже повече за положението.