Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
— Пак ще има полза от мен — каза Хеборик и пристъпи ухилен до нея.
Кълп рязко извърна глава.
— Какво си намислил?
— Вържете се за гърба ми — и двамата. Този човек пред вас има ръце и може да ги използва. И този път поне слепотата ми ще се окаже спасителна.
Кълп надникна надолу в урвата.
— Да се спуснем по това? Старче, та тази скала се разтроши като стар хляб…
— Не и на местата, които ще докопат ръцете ми. Освен това имаме ли друг избор?
— О, направо изгарям от нетърпение — изсумтя Фелисин.
— Добре. Но ще трябва да разтворя Лабиринта си — рече Кълп. — Ще пропаднем пак толкова отвисоко, но приземяването поне ще е по-меко… не че разликата ще е кой знае каква, предполагам, но поне ни дава някакъв шанс.
— Вяра нямаш! — извика Хеборик и лицето му се сгърчи от пристъп на безумен хриплив смях.
— Благодаря ти за това — каза Фелисин. „Докъде повече трябва да стигнем? Ние не се плъзгаме към лудостта, нас ни дърпат, теглят ни, влачат ни към нея.“
Усети топъл, плътен натиск на рамото си. Обърна се. Хеборик беше положил едната си невидима ръка на нея — не можеше да я види, но тънката тъкан на ризата й беше притисната и бавно потъмняваше от пот. Усещаше тежестта. Той се приведе към нея.
— Рараку преобразява всичко, което се озове тук. Това е единствената истина, в която можеш да се вкопчиш. Онова, което си бил, отпада, онова, в което се превръщаш, е нещо съвсем различно. — Фелисин изсумтя презрително и той се усмихна още по-широко, и промълви съчувствено: — Даровете на Рараку са жестоки, вярно.
Кълп оглеждаше вървите.
— Няма да издържат.
— Тогава се дръжте здраво — засмя се Хеборик.
— Това е лудост.
„Моите думи.“
— Какво, д’айвърс и соултейкън ли да чакаме?
Магът се намръщи.
Тялото на Хеборик беше като от коренища. Фелисин се беше вкопчила в него с треперещи мускули, не можеше да се довери на изпъващите се кожени връзки. Погледът й бе прикован в китките на бившия жрец — самите невидими длани се бяха забили в скалната стена — а отдолу чуваше как стъпалата му неуморно стържат, за да намерят опора. Старецът понасяше тежестта и на тримата само с дланите и мишците си.
Очуканата скала беше окъпана от червения блясък на гаснещото слънце. „Все едно че се спускаме в огнен казан, в някакво селение на демони. И това пътуване е еднопосочно — Рараку ще ни поиска, ще ни погълне. Пясъците ще заровят всякаква мечта за възмездие, всякакво желание, всякаква надежда. Всички ние ще се удавим, тук, в пустинята.“
Вятърът ги блъскаше в скалите, след това ги дърпаше с хапещата вихрушка на понеслия се във въздуха пясък. Отново бяха навлезли в яростта на Вихъра. Кълп крещеше нещо, но викът му се губеше сред оглушителния рев. Самата Фелисин усети как нещо я издърпа и тялото й се надигна успоредно на дъното от разярения вятър. Едната й ръка се вкопчи здраво под мишницата на Хеборик.
Мускулите й започнаха да се тресат от напрежението, ставите й пареха като нагорещени въглени. Усещаше как се стягат кожените връзки и бавно, неизбежно се изпъваха, за да се скъсат. „Безнадеждно е. Боговете ни се подиграват на всяка стъпка.“
Хеборик продължаваше да се спуска надолу, към самия център на бурята.
Само от педя разстояние Фелисин видя как навяващият пясък започна да бели кожата на лакътя й. Усещането не беше нещо повече от докосване на котешки език, но кожата се белеше, изчезваше и оголваше костта.
Краката и тялото й бяха яхнали вятъра, отвсякъде усещаше ужасното стържене на езика на бурята. „Ще бъда само кости и жили, когато стигнем дъното, ще се търкалям безплътна, с безумна усмивка. Фелисин, разбулена в целия й блясък…“
Хеборик се пусна и тримата рухнаха накуп на ръбестото дъно. Фелисин изпищя, щом камъните и пясъкът я шибнаха с все сила по раздраната кожа на гърба. Озова се зяпнала нагоре към урвата, откриваща се на кръпки там, където вихрещият се пясък за миг изтъняваше. Стори й се, че забеляза някаква фигура на петдесетина разтега над тях, но след това тя отново изчезна, погълната от бурята.
В паника Кълп заотвързва кожените връзки. Тя се превъртя, освободи се и се изправи на четири крака. „Тук има нещо… дори и аз го усещам…“
— Ставай, момиче! — извика магът. — Бързо!
Тя се изправи, скимтейки от болка. Вятърът я зашлеви в гърба като бич. Две топли длани я стиснаха, надигнаха я и мускулести като въжета мишци я прегърнаха.
— Такъв е животът — промълви Хеборик. — Дръж се здраво.
Тичаха, приведени срещу побеснелия вятър. Тя стисна очи; болката от раздраната кожа я жилеше като мълнии зад клепачите. „Гуглата да го вземе това! Всичко!“
Залитнаха и спряха. Изведнъж всичко беше затихнало. Кълп изсъска изненадано.