Дверите на Скръбния дом

— Приятелите ти отзад поискаха супа.

— Да, предполагам.

— Нямаме супа.

— Току-що го разбрах.

Тя се разкара.

— Новодошли сте, разбирам — каза странникът. — През северната порта?

— М-да.

— Голямо катерене ще да е било, с конете при това.

— Значи северната е заключена.

— Запушена е, като всички останали. Може да сте дошли през залива.

— Може би.

— Заливът е затворен.

— Как го затваряте залива на Ейрън?

— Добре де. Не е затворен.

Калам отпи глътка от бирата, преглътна и се вкочани.

— Като удариш повече, става още по-лошо.

Убиецът остави халбата на масата. Помъчи се малко, докато си намери гласа.

— Разправяй, какви са новините.

— Че от къде на къде?

— Платих ти пиячката.

— И трябва да съм благодарен? Дъх на Гуглата, човече, нали я опита!

— Обикновено не съм толкова търпелив.

— Аха. Добре, що не ми го каза? — Довърши първата си халба, надигна новата. — За ваше здраве, сър. — Изгълта ейла наведнъж.

— Рязал съм и по-гадни гърла от твоето — рече убиецът.

Мъжът помълча, очите му пробягаха съвсем за кратко по лицето на Калам, после остави халбата.

— Жените на Корнобол снощи го оставили заключен навън — горкото копеле трябвало да се скита по улиците цяла нощ и един от патрулите на Върховния юмрук го спипал, че нарушава комендантския час. Взе да става обичайна практика. На жените из целия град взе да им просветва. Друго какво? Една свястна мръвка не можеш да получиш, без да платиш за нея с ръка или с крак — тълпите осакатени просяци по улиците са повече, отколкото по едновремешните пазарища. Една книга не можеш да си купиш, без да щръкне пред тебе Глашатаят на Гуглата — бе я ми кажи, мислиш ли, че е възможно Върховният юмрук да хвърля нечия друга сянка, както разправят? Тъй де, че кой може да хвърли сянка на някой, скрил се в дворцовия гардероб? Рибите не са единствените хлъзгави неща в тоя град напоследък, да ти кажа. Че то, мене ме задържаха има-няма четири пъти за последните два дни, все трябваше да им се идентифицирам, като им показвам имперската си грамота, няма да повярваш. Обаче извадих късмет, щото си намерих екипажа в един от ония зандани. Опонн ако ми се усмихнат, до утре ще ги измъкна оттам — палуба имат да търкат и повярвай ми, ония пияни тъпаци имат да търкат докат’ Бездната погълне тоя скапан свят. По-лошото е, че на някои хора хич не им пука от тая грамота, искат от човек такива неща, че главата да го заболи, да предава съобщения, скрити зад най-прости думи, сякаш животът не е бездруго толкоз сложен — имаш ли си представа как стене трюмът, когато е пълен със злато? И сега ще ми речеш: „Добре де, капитане, аз пък тука най-случайно търся да си купя превоз обратно за Унта“, пък аз ще река: „Боговете ви се усмихват, сър! Аз пък най-случайно тръгвам за натам до два дни, с двайсет моряци, с ковчежника на Върховния юмрук и с половината богатства на Ейрън на борда — ама място имаме, сър, и още как. Добре дошли на борда!“