Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Фелисин отвори очи и видя застинала във въздуха прашна мъгла, очертала някакво кълбо, посред самия Вихър. Огромно смътно кълбо се търкаляше към тях през мъглата. Въздухът беше наситен с аромат на лимон. Тя се задърпа, зарита и Хеборик я пусна.
Четирима светлокожи мъже, облечени в дрипи, носеха паланкин, на който седеше, под голям чадър, грамадно туловище, облечено в ярки разноцветни коприни. Присвитите очи надничаха изпод тлъстите запотени гънки плът. Мъжът вдигна тлъстата си ръка и носачите спряха.
— Гибел! — изпищя тънкият му глас. — При мен елате, странници, и от опасности се отървете — в пустинята, от зверове гъмжаща, с пренеприятен нрав. Убежище предлагам скромно чрез изкусно чародейство, то вложено е в този паланкин срещу цена огромна. Не сте ли гладни? Жадни? Ах, вижте само раните по туй девойче клето! Аз притежавам мазила целебни, ще се погрижа скоро тя пак да стане вкусна мръвчица, с кожа гладка и изпъната от съвършенството на младостта. Я ми кажете, да не би случайно да е робиня? Бих могъл да ви направя предложение?
— Не съм робиня! — изсъска Фелисин. „Не съм вече за продан.“
— От тази воня на лимон ми призлява — оплака се шепнешком Хеборик. — Долавям алчност, но не и злонамереност.
— Аз също — отвърна Кълп. — Само дето… носачите му са немрящи, да не говорим, че са някак странно… сдъвкани.
— Виждам, че се колебаете, а винаги съм адмирирал предпазливостта. О, да, слугите ми помнят и по-добри времена, но са безвредни, уверявам ви.
— Как е станало тъй — подвикна му Кълп, — че си се опълчил на Вихъра?
— О, не съм му се опълчил, сър! Дълбоко вярващ съм и препокорен. Богинята ми позволява милостиво да преминавам аз, затуй й правя значи жертвоприношения! Най-прост търговец съм, ала продавам аз подбрана стока — от чудодеен сорт сиреч. Завръщам се в Пан’поцун, нали разбирате, след препредоходно пътуване до стана на Ша’ик. — Дебелият мъж се усмихна. — М-да, разбирам, че сте малазанци и несъмнено — врагове на великата кауза. Ала жестокото възмездие не хваща в почвата ми корени, уверявам ви. И честно казано, компанията ви ще ми е приятна, понеже тези мъртви слуги са обсебени от собствената си смърт и оплакванията им край нямат.
Махна с ръка и четиримата носачи поставиха стола носилка на земята. Двама веднага се заловиха да вадят лагерните принадлежности от сандъка зад седалката, движенията им бяха вяли и разсеяни; другите двама се заеха да изправят господаря си на крака.
— Разполагам с изключително силен мехлем — изхъхри мъжът. — В ей онова ковчеже… да! Що носи онзи, дето го нарекох Нън. Хей, Нън! Пусни го долу, пън такъв! Нън е пън, хи-хи! Стига си се пипкал с тази ключалка — такива щуротии съвсем ще ти стопят изгнилия мозък… Ай! Ама ти нямаш ръце! — Очите му се бяха спрели на Хеборик, сякаш го виждаше за първи път. — Грехота, да направят такова нещо! Уви, никой от церовете ми не може да се справи с такова сложно възстановяване.
— Моля ви — отвърна Хеборик, — не се чувствайте нещастен от това, което ми липсва, нито от това, което на вас самия ви липсва. Нямам нужда от нищо, въпреки че този подслон е добре дошъл.
— Историята на вашето прокуждане несъмнено е твърде трагична, нявгашен жрецо на Финир, тъй че няма да настоявам. А вие — мъжът се извърна към Кълп, — простете, Лабиринта на Мийнас може би?
— Не си само продавач на магически дрънкулки — изръмжа Кълп.
— Стара близост, прелюбезни — отвърна мъжът и сведе глава. — Нищо повече, уверявам ви. Посветил съм живота си на магията, да, но не я практикувам. Годините ме надариха с известен… усет, това е всичко. Моля за извинение, ако съм ви оскърбил. — Посегна и спипа за рамото един от слугите си. — Ти — какво име ти дадох?
Фелисин зяпна смаяна как оглозганите устни на оживелия труп се изпънаха в крива усмивка.
— Мълчан, макар че някога се знаех като Айрин Талар…
— О, я да мълчиш какво си знаел някога! Сега си Мълчан.
— Смъртта ми беше ужасна…
— Млък! — изпищя господарят му и лицето му изведнъж потъмня.
Слугата-възкресенец млъкна.
— А сега — изпъшка дебелият мъж, — марш да ни намериш онова фаларско вино — нека почетем един от най-цивилизованите дарове на Империята.
Слугата се затътри. Главата на най-близкия му другар се изви, за да го проследи с изсъхналите си очи.
— Твоята не беше толкова ужасна като моята…
— Седемте свети да ни опазят дано! — изсъска търговецът. — Моля ви, маг, едно заклинание за тишина около тези мои зле подбрани крачещи плашила! В имперски джакати ще ви платя, а плащам добре!
— Над възможностите ми е — промърмори Кълп.