Дверите на Скръбния дом

Кълп вдигна глава и изгледа с натежали клепачи бившия жрец от мястото си на ниския парапет, обкръжаващ фонтана.

— Изразих се буквално. В тоя град витаят живи превъплъщенци — миризмата им се носи по всички ветрове и става все по-силна.

— Защо просто не им се предадем? — каза Фелисин.

— Говоря сериозно — изръмжа магът. — Та ние сме в Рараку, родината на Вихъра. Няма да намерим ни едно приятелско лице на сто левги оттук, не че имаме кой знае какъв шанс да стигнем толкова далече.

— А лицата, които са по-наблизо, дори не са човешки — добави Хеборик. — Всички маски са свалени и знаете ли, присъствието на д’айвърс и соултейкън най-вероятно не е предизвикано от Вихъра. Просто едно трагично съвпадение, тази Година на Дрижна и това нечестиво сливане…

— Глупак си, ако мислиш така — прекъсна го Кълп. — Съвпадането във времето е всичко друго, но не и случайност. Подозирам, че някой е подкарал тия превъплъщенци на това сливане и че този някой го е почнал точно заради въстанието. Или обратното — богинята на Вихъра е нагласила пророчеството тъй, че Годината на Дрижна да дойде точно сега, когато сливането е в ход, за да настъпи хаос между Лабиринтите…

— Интересно хрумване, маг — отвърна Хеборик и бавно закима. — Съвсем естествено, разбира се, щом идва от практикуващ Мийнас, където измамни твари си падат по бягащи отрепки и неизбежността диктува правилата на играта… но само когато е от полза.

Фелисин мълчеше и ги гледаше. „Един разговор тук, на повърхността, и още един — отдолу. Жрецът и магът си играят игри, заплитат подозрения със знание. Хеборик съзира някакъв шаблон, това, че е заграбил призрачен живот, му дава каквото му е нужно. И май подсказва на Кълп, че самият маг е по-близо до шаблона, отколкото би могъл да си представи: «Ето, владелецо на Мийнас, хвани невидимата ми ръка…»“

Реши, че вече й е писнало.

— Какво знаеш, Хеборик?

Слепецът сви рамене.

— Тебе какво те интересува, момиче? — изръмжа Кълп. — Ти предлагаш да се предадем: да се оставим превъплъщенците да ни вземат — така и така сме мъртви.

— Попитах защо да продължаваме да се борим? Защо да тръгваме оттук? Навън сред пустинята нямаме никакъв шанс.

— Стой тогава! — сопна се Кълп и се надигна. — Гуглата ми е свидетел, бездруго нямаш какво да предложиш.

— Чувала съм, че трябва само едно ухапване.

Той се вкочани, после бавно се извърна към нея.

— Грешно си чула. Това неведение е съвсем обичайно, предполагам. Едно ухапване може да те отрови, да ти причини циклична треска и лудост, но не ставаш превъплъщенец.

— Тъй ли? А те тогава как са станали?

— Не са „станали“. Родили са се такива.

Хеборик се надигна.

— Ако ще вървим из този мъртъв град, да тръгваме веднага. Гласовете заглъхнаха и умът ми се проясни.

— Какво значение има това? — попита Фелисин.

— Мога да ви водя по най-бързия път, момиче. Иначе ще се скитаме изгубени, докато ония, дето ни дирят, най-сетне пристигнат.