Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
Чу се някакво много странно клъц и Карса зяпна — държеше само дръжка.
Обзе го дивашка ярост, той пристъпи напред и грамадният му юмрук се стовари в лицето на Икариум. Джагът отхвърча, мечът му излетя от десницата му и задрънча по склона на насипа. Икариум падна с тежък тътен и повече не помръдна.
— Кучият му син ми счупи меча… — изломоти Карса, докато се обръщаше към Маппо.
Бяла мълния изтрещя в черепа му.
И го отнесе.
Маппо се взря отгоре в изпружения на земята Теломен Тоблакай, в бавното издуване и спадане на гърдите му. Отпусна боздугана, погледна просналия се Икариум, видя как едната му ръка бавно се вдигна, помръдна и се смъкна отново.
Треллът въздъхна.
— Май стана по-добре, отколкото можех да се надявам.
Прибра боздугана в голямата кожена торба и се захвана да разтуря бивака.
Болка пулсираше зад очите му, в главата му екнеше грохот, като от кипнала от порой река, преляла тясното си корито. Карса изпъшка.
Мина много време, преди най-сетне да се надигне на четири крака.
Разсъмваше се… отново.
— Нищо не казвай, Байрот Гилд — измърмори той. — И ти, Делъм Торд. Сам мога да се досетя какво стана. Оня кучи син, треллът, ме удари отзад. Да, не ме уби, но един ден ще съжали за това.
Огледа се бавно и предпазливо и се увери, че е сам. Счупеният му меч беше сложен до него, с китка росни цветя отгоре.
Ударът в главата го беше замаял и краката не го държаха. Той развърза спукания си шлем и го хвърли настрана. Засъхнала кръв беше сплъстила косата му и бе оцапала тила му.
„Поне си отдъхна добре, Карса Орлонг.“
— Не ти е толкова весело, колкото очаквах, Байрот Гилд. Този Икариум… Има го в легендите ни, нали?
„И ти единствен между живите Теблор кръстоса меча си с неговия.“
— Той ми го счупи.
Отговор на това не последва. Карса навлече на раменете си мечото наметало, метна през рамо торбата и беше готов да продължи. Остави на земята счупения меч и китката и тръгна надолу по склона, но спря. Ямата, изровена от Икариум в каменното свлачище, привлече вниманието му.
Джагът бе разкопал част от някаква статуя — доста очукана. Това, което се беше запазило, беше напукано и разцепено, но все пак окото можеше да го различи. Гротескна фигура, на ръст колкото Карса, от зърнист черен камък.
Седемглава хрътка.
Беше напълно заровена под каменната лавина, тъй че не бе имало как да се забележи. И въпреки това Икариум я беше намерил. Но защо беше положил целия този труд да изрови чудовищното творение, си оставаше непонятно.
— Твърде дълго е живял, изглежда — промълви Карса.
Излезе от ямата и тръгна по пътя.
След шест дни град Лато Ривий бе останал далече зад него. Теблорът се беше излегнал в сенките на една гулдинда и гледаше как двама пастири подкарват стадото си кози към прашната кошара. Зад нея се простираше малко селце с ниски, покрити с палмови листа къщурки; въздухът бе натежал от пушек и прах.
Слънцето скоро щеше да се скрие и той щеше да продължи по пътя си. Беше изчакал целия ден, без никой да го види. Земите между Лато Ривий и река Мерсин бяха гъсто населени в сравнение с всичко, което бе видял досега, и това му напомни, че пътуването му след слизането в Ерлитан бе най-вече през девствена пустош. Пан’поцун Одан — самата Свещена пустиня — беше свят, буквално лишен от каквато и да било цивилизация.
Но тук напоителните канали прорязваха цялата равнина. Кладенците, горите и селата бяха в изобилие и имаше повече пътища, отколкото беше виждал, дори в земите на натийците. Повечето бяха черни, равни и отъпкани, обикновено с канавки от двете страни. Дотук единственото изключение бяха имперските пътища — издигнати, прави и достатъчно широки, за да могат да се разминат два фургона. Тези малазански пътища бяха пострадали през последните години — камъните в основите им бяха изровени, колоните, отбелязващи левгите, бяха съборени. Но канавките и рововете за водостоци бяха дълбоки и Карса ги беше използвал, за да се крие, докато вървеше на юг.
Селцето отпред беше на едно кръстовище на малазански пътища. Над ниските покриви близо до центъра му се издигаше тромава четвъртита кула. Варовиковите й стени бяха почернели, резки пълзяха от амбразурите и прозорците. Когато слънцето се скри, в кулата не блеснаха никакви светлини.
Колкото и вероятно да изглеждаше в това село да са се настанили бунтовници на Апокалипсиса, предвид стратегическото му разположение на кръстопътя, Карса не държеше да се свърже с тях. Пътуването му си беше лично, не че имаше някаква особена причина за това — просто така беше решил. Тъй или иначе, бунтът тук като че ли не беше чак толкова яростен, или пък необузданата жажда за кръв отдавна се бе уталожила. Но така или иначе, нямаше опустошени ферми и ниви.