Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
Карса кимна, преглътна поредната мръвка и отвърна:
— Да, служа на Ша’ик. Това прави ли те мой враг?
— Не, освен ако не решиш така — рече Маппо. — Но не бих те посъветвал.
— Всички го казват — измърмори Карса и отхапа отново.
— Е, значи не си чак такъв невежа.
— Глутница вълци ми говориха — обясни Карса. — Не казаха много, освен предупреждението. Не знам какво ви прави толкова опасни, пък и не ме интересува много. Изпречите ли се на пътя ми, ще ви убия. Просто и ясно.
Маппо кимна замислено.
— А имаме ли причина да ти се изпречваме на пътя?
— Не, освен ако не решите така — отвърна Карса.
Треллът се усмихна.
— Най-добре ще е да не знаем нищо един за друг тогава.
— Аха. Тъй ще е най-добре.
— Уви — въздъхна Маппо. — Икариум вече знае за теб всичко, което му трябва, а какво смята да прави с теб и дали го е решил вече — той си знае.
— Ако си вярва, че ме познава — лъже се — изръмжа Карса.
— Хм, я да го обсъдим тогаз. На раменете си носиш кожа на соултейкън. И двамата го знаехме — убил си могъщ звяр, не ще отрека. За твой късмет, не ни беше приятел, но че си храбър юнак — не ще отрека. После, обсебен си от духове — не само от двамата ти съплеменници, които и сега са зад теб. А от духовете на онези, които си избил в краткия си, но явно ужасен живот. Те са ужасно много и омразата им към теб е съвсем осезаема. Но кой влачи така след себе си своите мъртъвци? Само някой прокълнат, мисля. И го казвам от дълъг опит — проклятията са ужасно нещо. Я ми кажи, Ша’ик говорила ли ти е за сливането?
— Не.
— Когато се слеят проклятията, може да се каже. Слабости и добродетели, многобройните лица на съдбовна обсебеност, на едничката цел. Сбират се сили и воли, все едно че всеки по необходимост се стреми да унищожи другия. И ето, ти и Икариум вече сте тук, на няколко мига само от страховитата си среща, а аз съм орисан да свидетелствам. Безпомощен спрямо това отчаяно безумие. За щастие, изпитвал съм това чувство и преди.
Карса слушаше думите на Маппо и ядеше. Погледна кокала в ръцете си, хвърли го настрана, изтри дланите си в мечата кожа на наметалото си и се изправи.
— Какво още е разбрал Икариум за мен, Маппо?
— Още няколко неща. Риландарас те е преценил и е заключил, че не му се ще кожите му да се добавят към колекцията ти. Риландарас винаги е бил благоразумен. Глутница вълци, викаш? Е, значи силата му е нараснала. Злокобна, но и любопитна загадка, предвид хаоса в душата му. Какво друго? Е, другото мисля да не разкривам.
Карса изсумтя, отвърза мечото наметало и го пусна на земята, после смъкна меча от гърба си и се обърна към свлачището.
От дупката излетя балван, толкова грамаден и тежък, че щеше да затрудни и Байрот Гилд. Земята се разтресе, щом падна и се затъркаля, преди да се спре сред облака прах.
— Да чакам ли ще ме кара? — изръмжа Карса.
Сякаш в отговор, Икариум се показа от дълбоката яма и отупа прахта от дългопръстите си ръце.
— Не си Фенн — рече той. — По-скоро мисля, че си Теблор, от ония пропаднали племена в Ледерон. Дълго си пътувал, воине, за да намериш края си.
— Ако си толкова нетърпелив, млъкни — изръмжа Карса.
Лицето на джага стана угрижено.
— Нетърпелив? Не. Никога не съм бил нетърпелив. Просто май се разчувствах. За първи път изпитвам такова нещо, което е странно. — Обърна се към спътника си. — Имали ли сме мигове като този и преди, Маппо Рънт?
— Да, приятелю. Да.
— Е, тогаз бремето на спомените си е само твое.
— Както е било винаги, Икариум.
— Скърбя за теб, приятелю.
Маппо кимна.
— Знам, че скърбиш. Хайде, изваждай си меча от ножницата, Икариум. Този Теблор кипи от безсилен гняв.
Джагът отиде до оръжието си.
— Какво ще излезе от това, Маппо?
Треллът поклати глава.
— Не зная. Но съм изпълнен със страх.
— Ще се постарая да съм по-ефикасен тогава, че да посъкратя колкото може притесненията ти.
— Явно ще е невъзможно при тази твоя словоохотливост — измърмори Карса и надигна меча си. — Хайде да свършваме, че трябва да си намеря кон.
Веждите на Икариум се понадигнаха едва-едва и той измъкна меча си — чудновато оръжие, с един ръб като сабя и древно на вид.
Атаката на джага бе като мълния, по-бърза от всичко, което Карса беше виждал, но мечът му все пак изсвистя и я отби.
Остриетата се сблъскаха.