Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
„Не“ — отвърна Делъм Торд.
„Шаман е погребан тук, главатарю — каза Байрот. — Главата му е била отсечена и поставена на върха на четирите камъка. Черепът е бил разтрошен много по-късно. Векове. Хилядолетия може би. За да не вижда повече. Да не гледа.“
— Защо това място е важно за мен?
„Заради прехода, който предлага, главатарю.“
— Преходът през какво, Байрот Гилд?
„Преходът на запад, към Джаг Одан. Пътека през света на сънищата. Пътят, дълъг месеци, ще се съкрати до няколко дни, стига да решиш да тръгнеш по него. Още е жив, защото е бил използван много отдавна. От войска.“
— И как мога да тръгна по този път?
„Ние можем да те водим, Карса Орлонг — отвърна Делъм Торд. — Защото, също като погребаните тук преди много време, не сме нито мъртви, нито живи. Гуглата не може да намери душите ни, защото сме тук, с тебе. Присъствието ни усилва омразата на бога на смъртта към теб, главатарю.“
— Омраза?
„Заради това, което си му отнел и не искаш да му върнеш. Искаш да станеш Пазител на своите души, нали? От това се бои той. Кога за сетен път е имал съперник Гуглата?“
Карса се намръщи и се изплю на земята.
— Нямам желание да му ставам съперник. Бих искал да счупя тези вериги. Бих искал да освободя и теб, и Байрот Гилд.
„Ние не го искаме, главатарю.“
— Струва ми се, че само ти и Байрот Гилд изпитвате това чувство, Делъм Торд.
„Какво от това?“, сопна се в ума му Байрот.
Карса замълча. Започнал беше да осъзнава избора, който го очакваше някъде в бъдещето. „Да отхвърля враговете си… Ще трябва също да отхвърля и приятелите си. А Гуглата ме следва. И чака. Чака деня, който трябва да дойде.“
„Ето, че криеш мислите си, Карса Орлонг. Тази твоя нова дарба не ни радва.“
— Аз съм главатарят — изръмжа Карса. — Задачата ми не е да ви радвам. Е, съжалявате ли, че ме следвате?
„Не, Карса Орлонг. Засега.“
— Поведи ме по тази пътека в света на сънищата, Делъм Торд.
Въздухът изведнъж стана по-хладен. Мирисът му напомни за поляни по склоновете на високите планини, с идването на пролетта. Мирис на оживял мек лишей и мъх. А пред него, там, където допреди миг се ширеха смекчените от нощта нивя, се простираше тундра под тежко надвиснало облачно небе.
Пред него се ширна пътека, изпъната през хълмистата земя, с отъпкан, изритан настрана лишей и мъх. Точно както беше казал Байрот Гилд, по този път някога беше минала войска, въпреки че според дирите като че ли бяха минали едва преди миг и Карса почти очакваше да види опашката на дългата колона далеч напред, ала нямаше нищо. Само празно, обрасло с мъх и трева пространство във всички посоки.
Тръгна по дирите на войската.
Времето в този свят сякаш не съществуваше, небето си оставаше непроменимо. Понякога се появяваха стада, толкова далече, че не можеше да различи вида на животните, изкачваха склоновете на хълмовете и се скриваха в долините. Ята птици прелитаха, странна порода с дълги шии, високо в небето и все в посока обратна на тази, в която вървеше Карса. Ако не се броеше жуженето на рояците насекоми, цялата околност излъчваше странно, нереално безмълвие.
Светът на сънищата. Точно като този, който стареите на племето му толкова обичаха да навестяват, за да търсят там знамения и поличби. Гледката не бе по-различна от онова, което Карса бе зърнал веднъж, в унес, когато се озова пред своя бог Уругал.
По някое време захладня още повече и скрежът заблестя между лишеите и мъха от двете страни на широката пътека. Ноздрите на Карса се изпълниха с миризмата на лед. Още хиляда крачки и стигна до първата окаляна пряспа сняг, запълнила плитката долина вдясно от него. След нея дойдоха буците лед, полузаровени в земята, все едно че са паднали от небето, повечето — големи колкото цял фургон. Самата земя тук беше много по-неравна, ниските хълмове отстъпиха пред ровове със стръмни брегове, по склоновете на високите хълмове се мяркаха оголени скали и пясък под замръзналото дебело покривало на торфа. Пукнатините в камъка блестяха с цвета на зеленикав лед.
Байрот Гилд заговори в ума му:
„Вече сме на границата на нов лабиринт, главатарю. Лабиринт, враждебен към армията, която е стигнала дотук. И затова се е повела война.“
— Колко време пътувах дотук, Байрот Гилд? В моя свят приближавам ли вече Угарат? Сарпачия?
Смехът на призрака прокънтя като канара, затъркаляла се по сипей. „Те са зад тебе, Карса Орлонг. Вече приближаваш земята, известна с името Джаг Одан.“
А не беше вървял и половин ден в този свят на сънищата.
Все по-рядко се виждаха следи от преминалата войска; земята под нозете му беше замръзнала и твърда, повече валчести камъни, отколкото пръст. Пред него се виждаше равнина, осеяна с грамадни плоски скали от черен камък.