Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
— Трябва да отвърна на неправдата.
— Както решиш.
— Нуждата надмогва всякаква предпазливост. Е, Делъм Торд би се усмихнал на това.
— Кой е Делъм Торд?
Без да отвръща, Карса свали торбата от раменете си, хвърли настрана мечото си наметало и пристъпи към каменния кръг.
— Стой назад! — изсъска тя. — Това е Висш Телланн…
— А аз съм Карса Орлонг, Теблор — изръмжа воинът. И изрита настрана няколко камъка.
Пламъците изригнаха, жадни да го погълнат. Карса се присви, изръмжа и тръгна през тях, хвана каменната плоча с две ръце, изпъшка и я вдигна. Пламъците го загръщаха, напираха да откъснат плътта от костите му, но той изръмжа още по-силно, обърна се и запокити грамадната плоча настрана. Тя се удари в стената и се пръсна.
Огньовете затихнаха.
Карса се отърси и погледна надолу.
Кръгът беше прекъснат. Жената Джагът го гледаше с широко отворени очи, ръцете и краката й потръпваха.
— Никога не е било досега — въздъхна тя и поклати невярващо глава. — Невежество, изковано в оръжие. Удивително, Теломен Тоблакай.
Карса се наведе над торбата си.
— Гладна ли си? Жадна?
Тя бавно се надигна. Т’лан Имасс я бяха съблекли, оставили я бяха съвсем гола, ала изглеждаше незасегната от студа. Изглеждаше млада, макар Карса да подозираше, че съвсем не е така. Усещаше очите й, приковани в него, докато приготвяше храната.
— Кръстосал си меч с Икариум. Такава злощастна среща винаги завършва по един начин, ала това, че си тук, доказва, че някак си го избягнал.
Карса сви рамене.
— Спорът ни несъмнено ще продължи, щом се срещнем пак.
— Как се озова тук, Карса Орлонг?
— Търся си кон. Пътуването щеше да е дълго и разбрах, че този свят на сънищата може да го съкрати.
— А, онези двама призрачни воини зад тебе. Все пак тежък риск си поел, като си тръгнал през лабиринта Телланн. Дължа ти живота си, Карса Орлонг. — Тя бавно се изправи. — Как мога да ти се отплатя?
Карса също се изправи да я погледне и се изненада — и се зарадва, — като видя, че почти не му отстъпва на ръст. Косата й бе дълга, тъмнокафява, вързана отзад. Изгледа я за миг и отвърна:
— Намери ми кон.
Тънките й вежди леко се вдигнаха.
— Това ли е всичко, Карса Орлонг?
— Може би още нещо. Как се казваш?
— Това ли само ще ме попиташ?
— Не.
— Арамала.
Той кимна и отново се залови с храната.
— Бих искал да науча всичко, което можеш да ми кажеш за тези седмина, които са те намерили, Арамала.
— Добре. Но нека и аз да те попитам нещо. Преди да дойдеш тук, си минал през едно място, където си видял… пленени… Джаг. Разбира се, ще освободя онези от тях, които все още са живи.
— Разбира се.
— Те са полукръвни.
— Да, каза ми го вече.
— Не се ли чудиш каква е другата половина?
Той я изгледа намръщено.
Тя се усмихна.
— Май имам да ти казвам много неща.
След много време Карса Орлонг излезе от кулата и продължи по дирите на войската, извън смразената земя на Омтоуз Феллак.
Когато най-сетне излезе от лабиринта, в късния следобед на своя роден свят, се озова в подножието на верига обрулени хълмове. Спря, погледна през рамо и очите му успяха да различат, на самия хоризонт, някакъв град — навярно Сарпачия — и смътен блясък на далечна река.
По низините под хълмистата верига не се виждаха села и ферми, нито стада се мяркаха по прорязаните им склонове.
Т’лан Имасс се бяха появили отново тук, преди него, макар и да не бяха останали следи от преминаването им през хълмовете. В този свят оттогава бяха изтекли десетилетия. Беше в покрайнините на Джаг Одан.
Когато стигна до подножията и започна да се катери по обруления склон, се надигна прах. Голата скала изглеждаше болнава, поразена сякаш от някаква неестествена развала. Парчета от нея се откъртваха под краката му и се търкаляха надолу.
Билото се оказа тясно, с ширина не повече от три разкрача и покрито с натрошени камъни и излиняла трева. От другата му страна склонът пропадаше стръмно към широка долина, с морени, издигащи се в основата й. Отсрещният бряг на долината, на над пет хиляди разкрача отстояние, бе стръмна, ръждива на цвят скала.
Карса не можеше да си представи що за природни стихии са сътворили този пейзаж. Морените долу бяха възникнали като че ли от ерозия, от буйни пороища, текли през долината, или от свирепи ветрове, изровили каналите — процес, изискващ много повече време. Или пък цялата долина някога е била равна с околните хълмове, но бе претърпяла някакво гигантско свличане? Разядената скала предполагаше някакъв дълъг процес на промиване, засегнал целия район.
Той заслиза по склона.