Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
Никак не му харесваше, че е без оръжие, освен късия малазански меч, прибран в ножницата на бедрото му, който използваше за нож. Но нямаше подходящо дърво наоколо. Бяха му разправяли за железни дървета в Джаг Одан и трябваше да изчака дотогава.
Бързото нощно спускане беше свършило. Той се размърда, вдигна торбата си и пое покрай горичката от гулдинда. Единият път водеше право на юг — сигурно свързваше Лато Ривий със Свещения град Угарат. Ако по този път след бунта бяха оцелели някакви мостове през река Мерсин, щяха да са малазански.
Заобиколи селцето откъм северния му край, през житата и влажната от снощното напояване почва. Предположи, че водата идва от реката някъде пред него, макар че не можеше да си представи как е отклонено течението. Представата за цял живот, прекаран в оран, сеитба и жътва, беше отблъскваща за всеки теблор. Ползата от това като че ли беше само за знатните земевладелци, докато самите труженици живееха оскъдно и рано се състаряваха от непосилния труд. А разликата между висшата и низшата класа се пораждаше от самото земеделие — така поне му се струваше на Карса. Богатството се измерваше с властта над други хора и тази власт винаги се държеше здраво. И беше странно, че този бунт изобщо не засягаше тази несправедливост, че всъщност той не беше нещо повече от борба между онези, които искат да властват.
При все това най-големите страдания се бяха стоварили на гърба на низшите, на простия народ. Имаше ли значение цветът на нашийника около нечий врат, щом веригата, закачена за него, бе една и съща?
Той прескочи някакъв ров, прегази високо израслата трева и се озова на ръба на плитка яма. Дълга беше около двайсет крачки и близо трийсет на ширина. Тук беше струпана сметта от градчето. Ала не толкова успешно, че да скрие грамадата кости на хора от равнината.
Тук значи бяха малазанците. Богатството на плътта, хвърлено наново в земята. Карса не се и съмняваше, че съперниците им за власт са били най-гласовити в призивите да бъдат наказани със смърт.
„Ето, че пак съзираме истината на чедата на равнините, Карса Орлонг.“ Призрачният глас на Байрот Гилд прозвуча с осезаема горчивина. „Срещу всяка тяхна добродетел съзираме хиляди егоистични злини, отричащи благочестието им. Добре ги познай, главатарю, защото някой ден те ще се окажат твоят враг.“
— Не съм глупак, Байрот Гилд. Нито съм сляп.
„Призрачно място те чака по пътя ти, Карса Орлонг — заговори Делъм Торд. — Живеещите тук го отбягват и са го отбягвали винаги.“
„Не съвсем — намеси се Байрот. — Страхът ги е вдъхновявал понякога. Мястото е разрушено. Ала все пак древната сила се е задържала. Пътят ни мами напред — ще тръгнеш ли по него, главатарю?“
Карса заобиколи ямата. Виждаше нещо пред себе си, насипи, издигащи се над равната земя. И струпани от камъни могили, покрити с трънливи храсти и туфи пожълтяла трева. Могилите оформяха груб пръстен около по-голям кръгъл хълм, леко наклонен, все едно че беше хлътнал с времето. На върха му се издигаха двадесетина разкривени каменни колони.
Камънаците, разчистени от околните нивя, бяха нахвърляни в това свято някога място — около могилите или струпани на грамади около централния хълм; други боклуци: строшени рала, палмови клони от покриви, купища глинени чирепи и кости от заклан добитък.
Карса се шмугна между две от могилите и се заизкачва по централния хълм. Най-близкият изправен камък едва стигаше до кръста му. Беше отрупан с черни знаци — изглеждаха сравнително скорошни. Теблорът разпозна местния език в някои от знаците, използвани от малазанската окупация насам.
— Едва ли е място на страх — промърмори той. Половината от камъните бяха или счупени, или съборени, а от последното Карса заключи, че всъщност са по-високи от него, толкова надълбоко бяха набити в хълма. Самото било беше разровено и неравно.
„О, това наистина са белези на страх, Карса Орлонг, не се съмнявай в това. Това оскверняване. Ако тук не витаеше сила, отговорът щеше да е безразличие.“
Карса изсумтя и тръгна към центъра на каменния кръг. Там имаше четири каменни плочи. Жилавата трева се беше спряла пред тях, пред ивица гола пръст, осеяна с въглени.
И парчета от кости, забеляза Карса, щом се наведе. Вдигна едно и го огледа на звездната светлина. От череп. На равнинец, според размерите, само че някак по-грубо, външният му ръб беше от очна кухина. Дебела… „Като на моите богове…“
— Байрот Гилд. Делъм Торд. Някой от вас усеща ли тук присъствието на дух? Или на бог?