Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
Вълците се поколебаха.
„Кажи им, че Риландарас се е опитал да те разубеди. Преди да си извършил онова, което ще унищожи света.“
Той ги изчака, докато се спуснат по склона.
Смехът на Байрот Гилд отекна като далечен гръм в ума му. Карса кимна.
— Никой не би поел вина за нещо, което все още не се е случило — избоботи той. — Това само по себе си е любопитно предупреждение.
„Наистина растеш, Карса Орлонг. Какво ще правиш сега?“
Карса изръмжа и отново стегна меча на гърба си.
— Какво ще правя ли, Байрот Гилд? Ами, искам да ги срещна тия страховити пътници, разбира се.
Този път Байрот Гилд не се засмя.
Вадички вода от стапящия се сняг се стичаха по ронливата скала под краката на Карса. Склонът пред него се спускаше към скалисто плато, с плоските гърбици на пясъчните скали, увенчани с лед и сняг. Въпреки яркото следобедно слънце тесните криволичещи вади между скалите оставаха в дълбока сянка.
Но снегът под нозете му беше изчезнал и той усещаше топлината във въздуха. Пътят надолу като че ли беше само един, по-скоро коритото на поток, отколкото пътека. След като дирите се бяха заличили, теблорът можеше само да приеме, че двамата странници пред него са тръгнали по същия път.
Движеше се вече по-бавно, с натежали от умора крака. Истината за тази умора не беше нещо, което щеше да разкрие пред вълците д’айвърс, но тази заплаха вече беше зад гърба му. Беше готов да рухне всеки момент — едва ли най-подходящото, след като му предстоеше да кръстоса меч с демон, способен да унищожи цял свят.
Краката му продължаваха да го носят напред, сякаш по своя воля. Като обречени.
„А обречеността е паметник сама по себе си, Карса Орлонг.“
— А, пак ли се върна да ме дъвчеш като помияр, Байрот Гилд? Поне някакъв съвет да ми беше дал. Този Риландарас, този д’айвърс… Прокобни бяха думите му, нали?
„Нелепо прокобни, главатарю. Няма сили на този свят — и на никой свят, — които да представляват такава абсолютна заплаха. Изречена с трескавия трепет на страха. Вероятно е нещо лично — онзи, който крачи напред, си е имал работа с така наречения Риландарас и д’айвърс е този, който е пострадал от срещата.“
— Сигурно си прав, Байрот Гилд. Делъм Торд, от дълго време мълчиш. Ти какво мислиш?
„Притеснен съм, главатарю. Този д’айвърс все пак беше могъщ демон. В толкова форми да се превъплъти и да остане един. Да говори в ума ти като бог…“
Лицето на Карса се разкриви в гримаса.
— Бог… или двойка духове. Не е демон, Делъм Торд. Ние, Теблор, много нехайно използваме тази дума. Форкрул Ассаил. Соултейкън. Д’айвърс. Всъщност всички те не са никакви демони, защото никой от тях не е бил призован в този свят, никой от тях не е от друго селение, всички са от това. Всъщност те не са по-различни от нас, Теблор, нито от чедата на равнината. Не са по-различни от ризаните или комарите, от конете или кучетата. Всички те са от този свят, Делъм Торд.
„Както кажеш, главатарю. Но ние, Теблор, никога не сме опростявали употребата на думата. Демон също така се отнася за поведение и в този смисъл всички неща могат да са демонични. Онзи, който се назова Риландарас, ни преследваше и ако не го беше довел до изтощение, щеше да нападне, въпреки уверенията му в обратното.“
Карса се замисли над това и кимна.
— Прав си, Делъм Торд. Съветът ти към мен е да бъда предпазлив. При теб винаги е било така, тъй че не съм изненадан. Въпреки това няма да пренебрегна думите ти.
„Разбира се, че ще ги пренебрегнеш, Карса Орлонг.“
Последна ивица светлина и теблорът навлезе в сянката. Пороят се надигна до глезените му, щом коритото се стесни, и трябваше да стъпва предпазливо, за да не се подхлъзне. Отново започна да вижда дъха си.
Малко по-нависоко от лявата му страна имаше нещо като скална издатина, незасенчена и суха като кост. Карса се закатери по разровения бряг на дерето, покатери се на нея, изправи се и я огледа. Не приличаше на естествено образувание. Стената на самото плато като че ли беше огладена преди много време, на височина два пъти ръста му. По нея се виждаха пиктограми, напукани и станали безцветни с изтеклите столетия. Процесия човешки фигури, всички в мащабите на обитателите на равнините, гологлави и само с препаски на слабините. Държаха ръцете си вдигнати високо, с протегнати пръсти, сякаш се бяха вкопчили във въздуха.
Самият път беше прорязан от пукнатини от непрестанно падащите камъни. Изглеждаше обаче направен от един-единствен каменен къс — което бе невъзможно, разбира се. Пътят лъкатушеше покрай извивката на платото и стигаше до нещо като рампа, която се губеше в мъглата и сигурно водеше надолу в равнината. Напред и вдясно се виждаха каменни кули — Карса знаеше, че отвъд тях се простира морето Лонгшам.